Лаура Виноградова и течението на живота

Латвийската писателка Лаура Виноградова завършва Техническия университет в Рига, а първите ѝ литературни изяви са в областта на детската литература. Следват два сборника с разкази и първият ѝ роман, „Реката“ (2020), номиниран за годишната латвийска награда за литература и удостоен с Европейската награда за литература 2021 г. 

Лаура харесва романите и изреченията си кратки и ясни, така е свикнала – в страни като Латвия климатичните условия не позволяват многословност в ежедневното общуване. Иска читателят да участва в изграждането на образите в творчеството ѝ, затова никога не описва прекомерно. Споделя също, че пише нещо ново – за гарвани и роми. Вчера тя пристигна в България, а ние откраднахме няколко минути, за да си поговорим за нейния роман, за времето и за течението на живота. 

Това е първата твоя книга, която излиза на български език, и то в поредица, посветена на новата европейска проза. Имаш ли някакви наблюдения върху европейската литература, общи теми или стилистики? Може и по-конкретно за латвийската проза например, тъй като тя не е добре застъпена в България. 

Европейската литература става все по-смела, ако мога така да се изразя, но същевременно запазва собствения си манталитет или език на изразяване. Така че говорим за едни и същи неща, но през собствената си призма. 

Как би описала своето творчество в две изречения? 

Пиша от гледната точка на собствения си житейски опит и възприятие. Никога не пиша за друг човек. Това е моят опит. След това читателят може сам да интерпретира написаното. 

Проклето време! Лишава ме от твърде много неща

От какво те лишава времето?

За Руте времето е отнело семейството ѝ. Аз съм загубила брат си, бебето си и баща си, така че в този смисъл съм абсолютно свързана с главната героиня на книгата.

Много ми хареса образът на реката в романа ти, особено нейната дуална същност — тя е пречистваща и успокояваща, но в същото време вледеняваща и опасна. Как избра реката за централен символ? 

Абсолютно точно определение. Както отбеляза, реката притежава двойственост и представлява течението на живота — опасен и успокояващ едновременно. Разбрала си смисъла. Реката символизира времето. 

Всичко е както обикновено бива на такова събиране. Запознават се. Говорят за Латвия, откъдето са дошли всички. За това колко ниски са заплатите. Че правителството е глупаво. Тогава пушачите започват да палят по-често. Речите стават все по-умни. След това започват да говорят по няколко наведнъж.

В епизод от книгата описваш едно събиране по празниците в къщата на Гунарс. Не знам дали знаеш, но си описала едно типично и за България събиране. Кога, мислиш, ще можем да си говорим за нещо друго, нещо положително може би? 

[Смее се] Никога. Винаги има някой като Руте или Гунар, който иска да говори на тези теми. 

Старата къща е цялата изградена от пукнатини. От треските на стари дъски. Дъските са целите на клечки. Ветровете на реката продухват такава къща до последното ъгълче. Тогава имам странно усещане. Струва ми се, че има някой зад мен. Той издърпва дъха ми. И аз замръзвам и чакам. Чакам да ме докосне с устни. Да постави дланта си на врата ми. Да хване със силната си ръка и да отметне косата ми. Защото тези сиви кичури са съвсем лекички. Но никога няма никого зад мен. Само аз и реката сме тук. Аз съм реката.

Руте казва “аз съм реката”. Как би завършила изречението “Аз съм…”?

Аз съм жива.