Еманюел Карер за последния си роман „Йога“

На 7 януари излезе „Йога“, последната книга на Еманюел Карер, известен на българския читател с издадените от „Колибри“ романи „Врагът“, „Истории, различни от моята“, „Царството“ и „Лимонов“. По-долу публикуваме ексклузивното интервю, дадено от големия френски писател на Оливия дьо Ламбертери от списание „Ел“.

Да, не исках да пиша есе или някакъв текст, свързан с личностното развитие – макар в крайна сметка да се получи нещо такова, но написано както аз си знам. Исках само да споделя опита си от тази практика, не само като начин на прекарване на свободното време, но и като вид достъп до реалността. Освен това на шега си казвах – и не само на шега, ако искам да бъда искрен – че книгата може да направи фурор, че то кой ли вече не практикува йога! Впрочем намирам за чудесно, че това изкуство е толкова разпространено.

Не се щадите, често се описвате като високомерен и твърде жаден за слава писател…

Да, не намирам, че ми прави чест, добре виждам колко суета има в маниакалния стремеж да бъдеш голям писател, но в същото време тази амбиция те тласка напред.

Сякаш през цялото време се разкъсвате между славата и йога. От колко време практикувате?

Придавам на йога много разширен смисъл, който включва всички практики с ориенталски произход, включително бойните изкуства. Занимавал съм се с карате, с тайчи, спрях, когато не можах да намеря стаж, равностоен на забележителния курс, който вече бях изкарал. Тогава се насочих към йога, беше преди повече от двайсет години. В тези дисциплини от един момент нататък се отдаваш на медитация.

След десетките определения за медитация, които изброявате, вие пишете, че в крайна сметка медитацията означава „да пикаеш, когато пикаеш, и да сереш, когато сереш“. Не е ли малко тривиално?

Това е абсолютно класическо определение, давано от много велики дзен майстори от миналото. Медитацията означава просто да правиш това, което правиш, да присъстваш в това, което правиш, без да оценяваш миналото, нито да планираш бъдещето, нещо, което изглежда просто като фасул, но всъщност е крайно трудно.

Очевидно, нима може да участваш в курс по медитация и в същото време да си водиш бележки за другите около теб с мисълта за бъдещата си книга, не противоречи ли това на идеята да се откажеш от всяка оценка и от всякакъв проект?

Това е истинският въпрос. Мятах се между човека, който се отдава изцяло на изживяването, и другия, които си води бележки наум, който се опитва да осребри стажа. Сякаш имаше сблъсък между два противоположни порива… Но трябва да кажа, че йога практиката – и това е една от интересните характеристики на това изкуство – е съставена от противоположни движения, центростремителни и центробежни, буташ и дърпаш едновременно.

Послужила ли ти е тази практика през годините да отдалечи депресията, да пребори „черните кучета“, според чудесната формулировка на Чърчил?

Бих искал да вярвам… Йога практиката е насочена към единството, а аз може би съм прекалено разделен, като едната ми половина е враг на другата. Освен ползата впрочем, най-благотворното въздействие на тази дисциплина е удоволствието, което изпитваш, удоволствието от научаването на нещо ново.

Значи, излиза, че тази книга е за поражението на йога практиката и победата на литиума?

Не бих искал да мисля така, но да, има нещо вярно. Намирам за силна и красива фразата на американския поет Робърт Лоуел, който е страдал от биполярно разстройство, напълно съсипало живота му и живота на близките му. Той казва горе-долу следното: „Смущаващо е да знам, че животът ми е бил толкова скапан само защото мозъкът ми се е нуждаел от малко сол, и че ако бяха знаели по-рано ефекта на тази сол, бих могъл да водя щастлив живот или, във всеки случай, нормален живот, вместо този дълъг кошмар“. Не бих казал същото, защото животът ми не е бил само кошмар. А и да беше, това не пречи да се използва благотворното въздействие на йога. Едното не изключва другото.

Jean-François Robert

От курса по йога книгата се отклонява към по-бурни дни, вие изпадате в меланхолна депресия с неизвестен произход. Защо?

Имаше една криза, която предавам съвсем накратко, наистина тежка, продължи цяла година…

Защо накратко?

За разлика от предишните ми книги, по повод на които твърдя с малко самохвалство, че всичко, написано в тях, е вярно, в „Йога“ има части, по-близки до романа. Написал съм ги заради простото удоволствие от измислянето. Но искам да бъда да бъда честен с читателя – има и друга причина. Не исках да рискувам на огорча или нараня мои близки хора, затова доста неща пропуснах, промених, измислих. От уважение…

Пишете, че литературата е за вас „мястото, където не се лъже“. Как съчетавате тази повеля за истина с уважението, за което говорите?

Във „Врагът“ или „Лимонов“ този въпрос не се поставя – Лимонов е публична личност, самият той никога не е показвал особено уважение към другите! Обратният случай е „Един руски роман“, в който имам чувството, че надвишавам правата си. Там съм прекрачил една линия, която не смятах да прекрачвам отново. От това не произлезе катастрофа, но все пак имам чувството, че не пощадих чувствата на някои хора. Впоследствие, с „Истории, различни от моята“ направих точно обратното – преди да я дам за печат, дадох книгата за изчитане на всеки от героите.

„Ако можех зад този тип, опиянен от собствените си усложнения, да видя клетото момченце, каквото е всъщност, каквото все още е, и вместо да го заплювам или да му издигам паметник, да го утеша, да заплача за него и да поплача с него.“ Вие, който сте говорили толкова откровено за себе си, никога не сте писал за това тъжно дете, защо?

Не бих могъл да кажа. А немалко години, дори десетилетия съм се подлагал на психоанализа, със сигурност ми се е налагало да се поинтересувам от това дете, но не и когато пиша. Това може да ми се случи някой ден, но засега сякаш има не точно забрана, но някаква преграда пред този въпрос.

Депресията ви се появява след десет години щастие, а „радостта е по-дълбока от тъгата“, казва Ницше. Не сте ли на това мнение?

Тази фраза, подобно на други от този тип, е твърде волунтаристична, тя е принципно съждение, което уважавам и на което се възхищавам, вид повеля, на която обаче не се чувствам способен да се подчиня. Какво прави литиумът? Снижава възходите и повишава падовете, но и едните, и другите съществуват. Йога практиката по друг начин изравнява двете състояния, ин и ян, едното не е по-вярно от другото, истината е в баланса, в равновесието между двете. Аз лично внимавам с екзистенциалния песимизъм, който не зависи от мен, който е психологическата ми основа. Той не пречи да притежавам определен капацитет за радост, но реалността на съществуването не ми позволява да повярвам, че желанието за продължителна хармония, към каквато се стремя, ще се изпълни. Това е повече въпрос на психическа конфигурация, отколкото на философски избор. Което не означава, че съм пораженец, просто съм го изпитал на гърба си.

Когато ви хоспитализират в болница „Сент Ан“, лекарите говорят за биполярно разстройство. За първи път ли ви е поставена тази диагноза?

Да, несъмнено защото проявите на моята болест не са от най-зрелищните, аз не ходя гол по улиците, не изпадам в маниакални фази, които приключват със социално самоубийство. При мен става дума за възбуда, която често е трудно да се различи от еуфорията. Но това пренагряване е измамно, коварно. Много съм признателен на лекарите от „Сент Ан“. Когато влязох там, бях в състояние на крайно, непоносимо отчаяние. Смъртта ми изглеждаше единственият изход. Не бях в състояние да чуя каквото и да ми казват, въртях се в някаква химическа центрофуга, от която лекарите се опитваха да ме спасят.

Знаехте ли, че още се правят електрошокове?

Нямах представа, тази практика бе изчезнала от психиатричния пейзаж, защото бе свързана, грубо казано, с „Полет над кукувиче гнездо“. По-късно научих, че се е превърнала във водеща терапия под името електроконвулсивна терапия, ЕКТ. ЕКТ е и нещо изключително болезнено. Тя е крайно средство, което не се прилага с лека ръка. Сега си мисля, че човек може да реагира на нея и по-добре от мен. Възможно е въпреки всичко ефектът ѝ върху състоянието ми да е бил благотворен, но събужданията бяха извънредно тежки, което по принцип не е задължително.

В какво състояние бяхте, когато ви изписаха от болницата?

Бях по-добре, но не много по-добре. Вече не агонизирах, не бях неспособен да помръдна в очакване на смъртта, но възстановяването ми беше доста хаотично.

Предишната ви книга се нарича „Полезно е да има къде да отидеш“…

Обикновено си мисля, че съм добър в измислянето на заглавия, но това специално е катастрофално, никой не го запомня, никой не го разбира и докато го обясня, всички са си тръгнали!

Може би тази книга може да се нарече „Къде да отидеш, когато вече няма къде да отидеш“?

Да, наистина, и в крайна сметка аз се изметох на остров Лерос!

Спасително ли беше за вас да се сблъскате с нещастието на млади мигранти, с това обикновено нещастие, което Фройд противопоставя на невротичното нещастие?

Невротично е нещастието, което човек сам си причинява, но не искам да чувам, че това било егоцентризъм, нито реплики от рода на „би трябвало по-малко да се вглеждаш в пъпа си“! Едното няма нищо общо с другото! Освен това в Лерос срещнах млади мигранти, чието нещастие изобщо не беше обикновено. Те бяха мили хора, запознанството ми с тях донякъде ме изкара от собственото ми нещастие, което от този момент нататък се посмекчи. Надявам се в рамките на собствените ми скромни възможности и аз да съм им помогнал, просто като ги изслушвах. Щастлив съм, че те днес са в приемни семейства, че са се оправили, измъкнали са се от ужасното положение на мигранти.

Цитирате една фраза на философа Симон Вейл: „В крайна сметка, има доста малко хора, които знаят, че другите съществуват“…

Не знам по какъв повод я е казала, но я намирам за забележителна. Това е един от големите залози в живота, голямото дело, на което човек може да се посвети – да е малко повече в течение на факта, че другите съществуват. Това те спасява, да знаеш, че не си само ти, че има и други. В депресията другите не съществуват, затова е толкова съсипваща за близките.

„Истинският, единственият залог в тази битка, единственият залог в живота е, разбира се, любовта.“ Способността да обичаш ли е спасението?

Не знам дали това е вярно или е само благочестиво пожелание, надявам се да е вярно! Приятелството ми се удава по-лесно от любовта, то е по-спокойно чувство, по-трайно. С издателя ми Пол изградихме живота си заедно и това продължи трийсет и пет години, до смъртта му. С течение на времето любовните отношения могат да станат хармонични, спокойни, изпълнени с доверие, но при мен те винаги са приключвали като ужасяващи крушения. И тези провали в любовния ми живот са първите предвестници на меланхолната депресия. В останалите сфери на съществуването се справям по-скоро успешно. Професионалната област не е любимото място на неврозата.

Но да не пишете като че ли ви се струва невъзможно?

Би било опустошително за мен, самата мисъл ме хвърля в тревога. Аз съм от хората, които абсолютно имат нужда да работят, в противен случай остават сами със себе си, а това не е добра компания.

Сексуалността също ли е спасителна? Пишете, че за вас тя не е бездна, а убежище?

Няма много книги, в които да не говоря за нея, включително в „Царството“, за което впрочем са ме упреквали. За мен да пишеш, означава да обхванеш максимума от човешкия опит, така че един и същи човек може да пише за първите християни и да гледа порно филми. Ерос и Танатос, нямам вкус към тези неща, Жорж Батай е наистина от типа писатели, които ненавиждам. Бог ми е свидетел, че имам колкото си щете неврози, но не свързвам чувството за вина със сексуалността, последната е несъмнено един от видовете човешки взаимоотношения, в които се чувствам най-уютно. За мен тя притежава същите качества като живота, не е някакво отделно място, което да изисква друг морал, и тук също е нужна деликатност, уважение, дори хумор.

По време на меланхолната депресия мисълта за Бог мина ли през главата ви?

Струва ми се, че това е един Аз, който вече не ми подхожда, който е изживял времето си, износил се е, с който са свързани твърде много неприятни неща. Но че съществува нещо, до което ни дават достъп пристъпите на радост, да, вярвам в това. И в това отношение практики като йога и медитация са наистина полезни. Обожавам този порив, който ви тласка към повече радост и безгрижие.

Превела от френски Росица Ташева