Йенс Кристиан Грьондал: „За добрия читател четенето е акт на медитация и вглъбяване.“

 

Йенс Кристиан Грьондал: "За добрия читател четенето е акт на медитация и вглъбяване.“

 

Йенс Кристиан Грьондал (роден през 1959) е философ по образование. Автор е на множество есета и пиеси, както и на близо 15 романа. Творбите му са преведени на над 20 езика. Носител е на датски и международни награди. Нарежда се сред имената на най-популярните датски писатели. Разговаряме по повод гостуването му в София. Привидно говорим за "Тишина през октомври“, а всъщност приказваме за чувства, спомени, книги и… любов.

 

Автор сте на пиеси, есета, романи. Има ли нещо, с което "Тишина през октомври“ е по-специална?

Всяка книга е специална. Тази е на 20 години. Беше важна за мен, когато я написах. Това е една от книгите, в които започнах да откривам своя начин за композиране на романи, в които си дадох сметка кои са притесненията, темите и въпросите, към които продължавам да се връщам оттогава.

 

Открили сте своя начин на композиране. Този роман е изграден изящно. За мен беше интимно преживяване. Защо решихте да няма преки диалози?

Може би точно заради тази интимност, която споменахте. След като това е книга за вътрешния свят на човека, текстът започва да става като поток на съзнанието. В нашия ум изговорените думи и мисли се преплитат. Именно така извеждаме тази интимност от съзнанието ни. Не исках да пиша преки диалози. Предпочитах да ги комбинирам с всичко останало. Диалогът в книгата е представен индиректно.

 

Индиректно и емоционално. Понякога боли от толкова емоции.  Персонажът се връща назад, но много хора загърбват спомените си. Важно ли е и защо да се обръщаме към миналото?

Човек трябва да си даде сметка,че модерната култура изглежда изцяло фокусирана върху бъдещето. Сякаш проектираме себе си върху идеята за това какво ще дойде. Особено идеята за прогреса. Това означава, че прогрес и бъдеще са почти синоними в нашата култура. Постоянно очакваме всичко да стане по-добре. Ако се вгледаме в нашето общество, ще видим, че толкова много неща са по-добре днес, отколкото са били някога. В моята част на Европа сме по-богати и имаме повече лична свобода, отколкото някога сме имали. Във вашата сте излезли от една система, която е била репресивна и трудна за понасяне. Вие сте част от Европа. Мога да си представя, че много хора все още усещат, че всичко ще е по-добре. Но в личен план…човек в един момент спира да бъде млад. В момента, в който започваш да влизаш в средната възраст, разбираш, че миналото ти започва да става по-дълго, отколкото бъдещето. Ако продължаваш да се фокусираш върху бъдещето, твоята перспектива ще бъде все по-тясна. Сякаш бягаш от част от себе си. За нас, като пораснали, е важно да приемаме историята на живота си и да се идентифицираме с нея. Дори това да носи болезнени мигове и чувство за загуба. Според мен да стигаме до ниво на лична загуба, е до голяма степен в сърцето на писането. Дори и да се връщаш назад, към първите европейски литературни трагедии, има толкова много за откриване на език за скръбта и загубата. Това означава, че ние преодоляваме нашия начин да живеем с това, което се е случило. Да не го забравяме, а да намерим сила и надежда в езика. Прочетох нещо много хубаво, което един творец каза преди смъртта си. Той беше болен от рак и знаеше, че ще умре. Той каза, че надеждата за него е не това, че ще се оправи, а дали нещата са били смислени, така че важността е да добавим смисъл. Предполалгам, че писането е опит да се създаде смисъл от хаоса на живота ни. Да срещнеш болезнените страни.

 

Да, на тъгата трябва да й се дава живот. Да се изживее.

Да, именно!

 

В книгата си пишете, че след напускането на героинята Астрид мъжът започва да живее празно и безцелно. Губи целта на хоризонта. Когато човек не може да намери надежда, какво може да го изправи? Къде да потърси светлина?

В началото на книгата неговата жена го напуска и изглежда, че съобщението е в нейното отсъствие. Там той открива, че дори и да са живели 18 години, то може би той не я е опознал истински. А това да не познаваш жената, с която си живял толкова години, разбира се, е доста тъжно. В края на книгата, ако помня правилно, има очакване за надежда. Представата, че никога не спираме да се опознаваме. Това означава, че трябва да се опитаме. Той е трябвало да опита по-усърдно. Да уважаваш другия и да отвориш себе си. Винаги има нещо, което не знаеш. Непрекъснато сме заети с това да обясняваме защо тя или той направи това или другото. Понякога просто човек приема мистерията на партньора си. Има нещо изключително обнадеждаващо, а именно това, че ако не се губим, поставяйки се един-друг в малки кутийки, сякаш се познаваме добре, всъщност сме много различни и не виждаме нещата по един и същи начин. Надеждата ми за този мъж е, че той ще стане много по-добър в това, не да проектира своите идеи за жените, с които живее, така, че жената да се загуби в представата. Трудно е, защото въображението често се превръща в уловка. Понякога, това, което си  представяме е пречка пред това да видим човека такъв, какъвто е. Според мен няма истинска връзка без въображение. То има връзка с емпатията. С това да си представиш какво означава да си на мястото на другия. Това е литературата. Романите са покана към представата да бъдеш другия. Така работят романите.

 

Връзката между персонажите е много хармонична. "Когато не правеха любов, говореха за изкуство“. Ако персонажът не можеше да говори за изкуство, щеше ли да има толкова богати и запомнящи се връзки?

В неговия случай става дума за изкуство. Той е от онези хора, за които изкуството не е просто лукс и нещо, което имаш извън живота си, където можеш да отидеш в неделите. Той има екзистенциална връзка с изкуството и това, което то означава. Мисля, че той не може да диша без тази връзка. Между картините, рисунките, структурите. По тази причина в този емоционален живот изкуството играе роля. Част от техните емоции се разменят чрез разговорите за изкуство.

 

Така е, но колко е важно двамата души да говорят един език? Знаете, много хора днес нямат общо с половинката си, но дават шанс на връзката.

Според моя опит определено е много важно да има език изобщо. Дори ако сексът е език, той е лимитиран. Ограничен. Движи се от желанието. Ето защо и сексът може да е толкова самотен. Особено ако не е комбиниран с контакт на друго ниво. Ето откъде идва и езикът. Не съм убеден, че това означава, че трябва да имаш силен общ интерес. Езикът не е това, което говорим. Той е възможността да комуникираш. Отново има отношение с въображението. Предполагам, че човек може да има много различни интересни. Различна професия, минало, корени, начинът по който се комуникира е важен.

 

"Докато нагласяте фокуса, кадърът вече се е променил“. Много мислих върху това изречение. Губим ли общия кадър на живота си, фокусирайки се само върху любовта?

Точно това прави страстта. Когато си силно влюбен, започваш да губиш всичко наоколо. Това е част от интензивността на първоначалната страст. Не става дума за това, че изпускаш нещо като огромна сила в живота на нашите емоции. Но да живееш по този начин би било… Тази книга е вече на 20 години. Аз бях на 30, когато я написах, а сега съм в своите 50. По-възрастен съм. Виждам как личната ми перспектива се е променила. Други аспекти от живота тогава (романтика, еротика, очарование), в момента са по-голяма част от живота ми. Има една интензивност на другите аспекти. Да бъдеш с децата и приятелите си. Да имаш отношение към изкуството. В този смисъл предполагам, че това е книга, която може да се фокусира и върху емоционалната и емоционалната сексуална страст. Отваря се към друга интензивност, която е по-важна от възрастта. Фанатичните огньове на страстта може би се променя през годините.

 

Може би. Впрочем в книгата се усеща носталгия към сладката младост. Книгата е 20 години напред. А усещането за любов и енергията, която се влага в една връзка…променя ли се?

Не съвсем. Страстта винаги е сила и нежност. С годините именно нежността започва да заема по-голямо място. Възможността да почувстваш нежност към другите, към близките, към децата си. Връзката става много по-силна. Поне аз така го чувствам. Това, което губиш от палещата страст е заместено от вибриращо усещане за нежност, което може да бъде доловено и у старите хора. Човек започва да открива своята собствена чувствителност. Когато си млад, усещаш силата на живота. Е, аз не съм треперещ старец. Започвам да усещам собствената си крехкост и това променя перспективата ми по някакъв начин. Трябва да ме попитате за това след 50 години. Тогава ще знам повече. Когато си много млад не знаеш, че може да се изпита неистова радост, която да не е свързана  със своите физически задоволявания. Можеш да вземеш есенцията на живота. Много по-лесно е да бъде дарено щастие на старите хора, защото те оценяват малките неща. Децата, които играят или се забавляват. Те скачат наоколо и се пръскат с вода. И това са малките неща. В тях има огромна интензивност.

 

Да, с възрастта сякаш нещата се усещат по-истински. Знаете ли, аз успях да харесам и да опозная персонажа от книгата. Обаче има твърдение, че писателите понякога трябва да работят като репортери, за да си припомнят истинския живот. Има ли разлика между любовта на книга и тази от т.нар. реален живот?

Не мисля, че трябва да ставам журналист, за да бъда по-близо до живота. Аз не бих написал роман като просто част от някое въображение. Във всеки роман го има усилието, ако не да разбереш, то поне да опишеш отблизо нещо, което си видял в живота. Да бъдеш искрен с това усещане. Не виждам разлика между "реалния живот“ и фикцията. Дори смятам, че измисленото също е начин да се интерпретира истинският живот. Какво всъщност означава да живееш в истинското време, каква е любовта, как изглежда животът…това винаги е касаело романите. Те се занимават с това какво е новото в добрата стара история. Журналистиката е лимитиран начин да се разбере живота. Ако искам да науча нещо за България, а аз нищо не знам, ще прочета статия във вестника или ще взема роман. Ако наистина искам да усетя атмосферата на живота, ще отида да прочета някой роман.

 

Споменахте добрата стара история. Не спираме да я четем и говорим тази любов. Има ли нещо, което не знам за нея? Което търсим в романите?

Очевидно любовта е важна, критична част от живота ни. Когато тя липсва, животът сякаш е празен. Между Рая и Ада. Винаги нейното наличие или отсъствие се усещат. Не е странно, че хората искат да четат за любов. Според мен е по- странно това, че толкова много хора искат да четат за престъпления. Скандинавските криминални романи са известни по цял свят. Аз нямам против тях, но не ме интересуват. Не разбирам защо е толкова любопитно да се чете за хора, които се убиват, които вършат престъпления. Дали някои хора намират отговори? Мисля, че някои да. Но най-добрите читатели не са тези, които търсят отговори, а онези, които споделят едни и същи въпроси с автора. Едно пространство, в което се оглеждаш, връщаш се към собствения си живот. По начина, по който изразяваш емпатия, ти разбираш колко сме различни. В крайна сметка имаме едни и същи чувства и преживявания. За добрия читател четенето е акт на медитация и вглъбяване. Не се преструва, че търси отговори. Много малко читатели биха могли да претендират, че имат отговорите.

 

Читателите…как искате да говорят за тази книга? Как да я усетят?

Предпочитам да не дефинирам кой е правилният начин да бъде четена книгата. Харесва ми идеята, че когато приключих с написването на книгата, тя не принадлежеше повече на мен. Тя принадлежи на читателите.  Тяхна работа е да я напълнят със смисъл. Не съм я писал със специален план. Нямам конкретно намерение спрямо книгата си. Не се опитвам да ви отведа никъде. Опитвам се просто да ви спра за момент. Да ви спра по пътя към бъдещето. Просто да погледнем живота си. Писател и читател. Поне за малко да бъдем заедно, да помислим как изглежда животът ни. Защо се случва по определен начин. Но все пак ако се опитам да отговоря на Вашия въпрос, бих казал, че се надявам читателите да не намират в книгата само историята за емоционалното обвързване. Бих искал да открият и екзистенциалната самота, срещането на една индивидуалност с друга. Това е залегнало в сърцевината на моите притеснения.

 

Е, книгата Ви е като поетичен дъждовен следобед и е огледало. Аз видях много от себе си вътре. Читателите ще заживеят в нея.

Надявам се.

 

Накрая бих Ви помолила да си представите, че сте в таксито от книгата. Вие сте шофьорът. Предстои да се качи някой от най-великите писатели на този свят. Кой бихте искали да се качи?

О…вероятно бих бил толкова срамежлив, че едва ли ще успея да проговоря. Просто ще бъда шофьор и ще си карам. Но ако Филип Рот дойде в Копенхаген, няма да имам нищо против да го закарам донякъде.

 

Сега си представете, че Ви предстои много дълго пътуване. Неизвестна посока. Кои книги ще бъдат в куфара Ви?

Човек моментално се замисля за авторите, които са важни за него още от ранен етап. Помня, че когато бях още тийнейджър, прочетох книга от есета на стария римски философ Сенека. По това време имаше нов превод на неговите есета за гнева и лудостта. Може би ще взема също така и колекция с някоя любима поезия. Има поети, които са толкова брилянтни, че едно време ме накараха да се откажа от писането на поезия.

 

интервю писател литература изкуство