„Литературна среща“ на Момчил Миланов с Марсел Пруст

Поводът за срещата на Миланов с Пруст е участието му в Камерните литературни четения на 11 юни на първото издание на „Литературни срещи“.

Миналата година излезе дебютният роман на Момчил Миланов – „Лято в Бурландия“. Книгата привлече сериозно читателско внимание. Миланов е магистър по международно право от Страсбург и по международни отношения в Брюж. В момента е докторант и асистент в Женевския университет, а преди това е работил в различни институции в Париж, Брюксел, Хага и София. Може да сте чели негови текстове в „Култура“, „К“, „Свема“, „Текстил“, „Granta“ и др.

Поводът за срещата на Миланов с Пруст е участието му в Камерните литературни четения на 11 юни на първото издание на „Литературни срещи“. В тях участват още поетите и писатели: Димитър Кенаров, Йоанна Елми, Надежда Радулова, Албена Тодорова, ВБВ, Наталия Иванова, Йорданка Белева, Лилия Трифонова и Мартин К. Илиев.

Яна Лозева

Главната черта на характера ми? Иска ми се да кажа, че е енергичността, но вероятно е неспокойството.

Качеството, което желая да видя у един мъж? Решителност и умереност.

Качеството, което предпочитам у една жена? Прагматичността.

Качеството, което най-много ценя у приятелите си? Търпението, което проявяват към мен.

Главният ми недостатък? Ако наистина кажа какво мисля за недостатъците си, мемоарите на Шатобриан ще изглеждат като брошурка.

Любимо занимание? Да пътувам с влак.

Мечтата ми за щастие? Да съм у дома, заобиколен от приятели.

Какво би било най-голямото ми нещастие? Тези, които обичам, да се откажат от мен

Какво бих искал да бъда? Дом за някого.

В коя страна бих желал да живея? България.

Предпочитан от мен цвят? Зелен.

Любимо цвете? Момина сълза.

Предпочитана птица? Врабче, както и всички останали обитатели на двора, които чувам сутрин, дори свраките

Любими автори в проза? Зебалд, Борхес, Сигизмунд Кржижановски, братя Стругацки, Стайнбек.

Любими поети? Манделщам, Георги Рупчев, Збигнев Херберт, Далчев, Шимборска, Цочо Бояджиев, Виктор Цой

Герои от романи? Уилям Стоунър и Арчър Слоун от „Стоунър“, Рей от „Златният храм“ на Уилям Голдмън, Щьорер от „Спомени за бъдещето“ на Кржижановски, Георг Хених

Любими героини от романи? Женските образи у Талев и Йовков.

Предпочитани композитори? Чайковски, Арво Перт, Макс Рихтер, Стивън Уилсън

Любими художници? Фужита, Атанас Шаренков, Никола Танев, Вилхелм Хамерсхой, Дейв Маккийн, младият Шагал, старият Брьогел, Ерик Равилъс, Леонора Карингтън, Пол Делво, Файнингер

Моите герои в реалния живот? Преди харесвах хора като Лаперуз и Шакълтън... Вече ме интересуват съвсем други герои. Тези, които успяват да устоят на колективната лудост. Напримен онзи неизвестен човек от Тянанмън.

Моите героини от историята? Simone Weil, Хана Аренд,

Любими имена? Мелтем, Франка, Себастиан, Карл

Какво мразя повече от всичко останало? Апатията, нагаждачеството.

Исторически характер, когото презирам най-силно? Всички вождове и слуги на тоталитаризма.

Военно действие, от което най-силно се възхищавам? Старая се да изстържа всякакво възхищение към войната. Тя превръща смъртта на хиляди в монотонен бюлетин.

Реформата, която ценя най-много? Дълбоката вътрешна трансформация, която извършваш съвсем сам.

Природната дарба, която бих искал да притежавам? Да бъда добър, въпреки че това е колкото природна дарба, толкова и плод на съзнателно усилие.

Как бих искал да умра? Без болка.

Сегашното състояние на духа ми? Спокойна напрегнатост.

Грешки, които най-лесно бих простил? Осъзнатите.

Девиз? Изпитвам вродена съпротива срещу употребата на девизи, които ни поучават как трябва да живеем. Ако чрез действията ми не личат правилата, които следвам, значи декларациите ми не значат нищо.

Ирен Крумова

Представяме и откъс от романа „Лято в Бурландия“

Напоследък в Грейщад се случваха някои твърде странни неща. Първо започнаха да се носят слухове, че в различни квартали на града изчезват обувки. Горе-долу по същото време се появиха съвсем нетипични за сезона мъгли, а мнозина грейщадчани се оплакваха от силно главоболие. Двете кратки статии във „Вечерни новини“ и „Грейщадски телеграф“ минаха незабелязано. Обувките обаче продължаваха да се губят. Изчезваха всякакви видове – ботуши, гамаши, гуменки, галоши, официални обувки и тук-там домашни пантофи; изчезваха единични бройки и чифтове, изчезваха от площадките пред входните врати и от шкафчетата в антретата и това повдигаше някои въпроси. Органите на реда в лицето на главния комисар Баум (когото наричаха още Ото Дървото) не приеха случващото се като нещо сериозно. Запитан какви мерки ще бъдат предприети, главният комисар, който беше известен със специфичното си чувство за хумор, отвърна, че ще се заеме със случая едва когато започнат да изчезват и чорапите на гражданите. Дотогава имало далеч по-опасни престъпници и ако обичат, грейщадчани да бъдат по-бдителни, защото полицията няма необходимия ресурс да опази безценните им обувки. С това той сметна въпроса за приключен. Вярно е, че чорапи не започнаха да изчезват, или поне не повече от обичайния процент, погълнат в дебрите на пералните. Обувките обаче продължиха да се губят, редовно и безследно, в различни квартали, но най-вече в този около гарата и булевардите „Арсеналски“ и „Нагелщайн“. Всички обувки бяха в най-разнообразни цветове, което караше някои да смятат, че крадецът действа, воден от естетически съображения. Още по-объркващото беше, че понякога грейщадчани намираха чужди обувки сред своите и никой не можеше да разбере как който и да било крадец би сметнал това за особено забавно. И тъй като проблемът не само не се решаваше, а дори се разрастваше, главният комисар Баум се принуди да изпрати един от по-младите си подчинени, младши инспектор Байелер. За съжаление, той също изчезна безследно. Мнозина, включително и Директора Щерн, бяха в пълно недоумение кому биха били нужни толкова много обувки. Директора Щерн беше доста симпатичен човек, но и той, като всички възрастни, беше способен от нещо малко да си извади съвсем погрешни заключения. В началото Леля Бу също не знаеше. Тя идваше всеки четвъртък у Директора, за да пие кафе с бабата на малкия Щерн. Леля Бу работеше в метрополитена и всъщност отдавна трябваше да се е пенсионирала, но понеже никой не познаваше тунелите под Грейщад по-добре от нея, тя беше несменяема в отдел „Планиране“. Беше дребничка жена, властна и цапната в устата, поради което бе перманентно скарана с всичките си роднини, но искрено обичаше Бабадзу и малкия Щерн, и не идваше, без да донесе локум, лимонови резенки или шоколад „Кума Лиса“. По това време рафтовете в магазините често зееха празни, но за нея никога не бе представлявало проблем да намери нещо, с което да зарадва Щерн (а той нямаше нищо против). Леля Бу го обичаше като свое дете. Преди много години синът ѝ, обещаващ математик, току-що спечелил националната олимпиада, бе открит паднал в шахта в Математическия факултет. Никой така и не разбра какво точно се бе случило. Според някои било злополука, а според други той се бил забъркал с някаква тайнствена организация. Майката на Щерн беше дори малко влюбена в него и в дните, когато Леля Бу идваше на гости, тя си намираше някаква работа и излизаше или просто оставаше до по-късно в ателието на горния етаж. Правеше го колкото заради себе си, толкова и заради самата Леля Бу, защото не искаше да служи като жив паметник на нещо безвъзвратно изгубено. Много по-късно Щерн щеше да свърже началото на събитията с една конкретна неделя в края на март, когато Леля Бу бе дошла неочаквано (двете се срещаха неизменно в четвъртък). Тя остави обувките си в антрето, а не отвън (от съображения за сигурност).

бюлетин

още интеракция