Димитър Стоянович и Лъчезар Аврамов: Ако имаме внуци, „Жълт олеандър“ ще е понятен и за тях

С двамата автори разговaря Надежда Московска.

Съмнителен български политик крои планове за висок пост в Брюксел. В тях са въвлечени изумително красивата му млада съпруга с тъмно минало и бивш италиански премиер. Сметките обаче се объркват, когато са намесени наркотици, бивш любовник и бездиханно тяло, и манията на иначе маргинален персонаж. Това съвсем накратко е сюжетът на най-новия български филм „Жълт олеандър“. Жанрът е черна комедия, а в главните роли гледаме Китодар Тодоров, Стефани Ивайло, Мариан Вълев, Лука Габо и Леонид Йовчев. Първата среща на публиката с филма и екипа ще бъде на 29 март, а от 1 април следват и много други в киносалоните из страната. „АртАкция“ се срещна с двамата автори на филма – Димитър Стоянович и Лъчезар Аврамов, в случая съсценаристи, като Аврамов е и режисьор, за разговор за филма, жанра, киното в България и киното изобщо.


Налага ли се още да обсъждате детайлно концепциите за бъдещите си проекти, или всичко се разбира от само себе си? След толкова години работа променило ли се е нещо в начина, по който работите?

Не (единодушно).

Димитър Стоянович: Но обсъждането е много важна част от процеса. Ние общо взето живеем заедно. Имаме своите семейства, своите деца…

Лъчезар Аврамов: Но те са между другото.

Д: Ужасно, но факт. Ние сме едно семейство, независимо на кого какво му се случва. Говорейки си за семейни проблеми, си се намираме и на работа. И така двайсет и колко години станаха?

Л: Това е срамота. От две години работим заедно…

Д: От 24 години, представяш ли си? От студенти. Като игралните ни филми са малко, но документални и други проекти – хиляди.

Смешното сякаш почти винаги присъства в работата ви. Поводът да си говорим сега е черна комедия. Къде в нивата на смешното предпочитате да се разполагате?

Л: Общо взето, начинът ни на общуване е изграден върху постоянна ирония, самоирония. Смешното е критична част въобще от живота ни, може би дори движещ механизъм. В професионално отношение това, с което практически почнахме заедно – „Пътеводител на историческия стопаджия“, беше крайно авантюристично и налудничаво, но за нас беше грандиозно забавление, кеф и удоволствие. Много е близо до нас, така си говорим, така общуваме, това е нашият начин да комуникираме. Дори „Жълт олеандър“ е много по-обран, отколкото това, което си говорим в ежедневието. За кого вече кое е смешно, е дълъг разговор.

Има ли нещо, с което все пак не бихте се пошегували пред публика?

Л: Дали е имало автоцензура, мисля, че не. По-скоро имаме любов, някакво тежко уважение към киното и вниманието да не стане просташко, да не е вулгарно, елементарно, да не е твърде клиширано е единствената ни спирка. И тя пак е свързана с личното удоволствие, което нещо ни доставя или не. Да не докоснем нещо по конюнктурни причини – абсурд. Или поне до момента не сме стигали до такова нещо. Аз лично не мисля, че има тема, с която човек не може да се пошегува.

Д: Както и този филм. Но ние сме малко като животното бутни-дръпни. Единият потъва, другият го бута, единият закъсва, третият го изтегля. Взаимно се забавляваме. Имаме толкова неща направени, не сме обичайните фанфарони, които седят в бара и си говорят какво ще направят. Ние нямаме концепция какво ще, ние го правим. И едно от тези неща става, както в случая „Жълт олеандър“. Имаме толкова несбъднати проекти, в които сме се вълнували, в които сме плакали. Всеки си размишлява, праща, аз пиша, говоря на Лъчо, той връща. Едно такова приятно осмисляне на пълното безсмислие на живота. Общо взето, това правим. Започнахме да работим и е страхотно, че имаме и в какво да работим заедно. Всъщност ние осмисляме приятелската си близост. Работата ни намери остров, като онзи момент в „Ъндърграунд“...

Л: Там, където се отцепиха.

Д: Ние сме там, някъде далеч. Освен това много е важно да се отбележи, че сме ужасно градски герои. Нямаме други репери освен градскостта. Обичам къщата си на село, но тя е точно място, в което да седнеш да пишеш, да се грижиш за цветя, защото всеки има нужда от допир с такива неща. Но отвъд това сме градски пичове, нямаме даже роднини извън София, толкова е тежко положението. И до голяма степен работим в тази посока. Както Уди Алън казва – как да пиша за друго освен за Бруклин и Горен Манхатън, като не познавам други хора? Той беше обвиняван навремето…

Л: Че във филмите му няма чернокожи и следователно е расист.

Д: Казваше: „Аз познавам евреи от Бруклин. Не съм имал приятел афроамериканец“.

Л: „Не им познавам проблематиката и си пиша за това, което знам.“

Д: И ние така.

Л: Имаме също така доста унифициран вкус. В 95% харесваме едно и също. Но всъщност гледаме ужасно различни неща, съвсем други неща ни зареждат, с други неща си почиваме и така нататък. 

Къде са тези 5%, които се различавате? И какво от това различие се отразява в работата ви?

Л: Аз гледам съвсем различни неща от Дими в ежедневието. Окей, когато някой види нещо, веднага праща и казва „виж го това сега“. Дано в днешния свят не прозвучи ужасно, но Дими гледа руски сериали много. Но и много украински.

Д: И литовски гледам, не е в това въпросът. И немски гледам.

Л: Докато аз гледам 90% американска комедия – моята болезнена любов към „Саут парк“, „Фемили гай“. Дими не че не ги знае, но хич не са му в 10-ката. От време на време нещо го излъжа да гледа – да, хубаво, супер. И ми праща разни руски сериали, изгледам два епизода и не мога да продължа. Но пък това допълва общата ни любов към киното и общата ни неприязън към не-киното.

Д: Водим различен начин живот в крайна сметка, единствено спрямо комуникацията помежду си сме истински постоянни. В другото сме лабилни, страдащи, чувстващи. Нали знаеш, концепцията за непрекъснатия разговор – разговорът никога не завършва и никога не започва. При нас е така от първия момент, в който се запознахме, и продължава до ден днешен. Наистина да е добър Господ, кръстя се в момента, това да продължава. Невъзможно ми се струва да не продължи, но съм видял и много хора, които имат творчески търсения и его. Ние нямаме его спрямо един друг.

Л: Това също е много важен фактор.

Д: Няма го това. Защо Лъчо е съсценарист на „Жълт олеандър“? Лъчо не е пишещ човек, той е изключителен режисьор като концепция за киното и като познания за киното. Пишем го заедно, доколкото измисляме всичко заедно. Естествено, че фактически аз го пиша, но това няма значение. Ако утре падна болен, това, което съм споделил в разговора, той ще го напише. Аз просто съм по-опитният писач. За такава липса на его говоря. Има такива, които разправят: „Аз съм го написал, аз съм го измислил“. Ама я си гледай работата. Няма как да си го написал сам, приятелю. Писал си го с майка си, писал си го с този, с онзи, под влиянието на какво ли не.

Л: Е, ако имаш удоволствието да си Ингмар Бергман, и си снимаш сам, и си пишеш сам.

Д: Лъчо е роден в един ден с Бергман, между другото.