Катерина Хапсали, спасителката на сърцето

В предговора на новото издание на “Гръцко кафе” пишеш: Спомням си как тогава болката от внезапната смърт на мъжа ми беше зейнала като жадна за още разрушение черна дупка и аз просто трябваше да я запълня с думи, да утоля някак хищния ѝ апетит за жива плът. И аз дадох плът от плътта ми. Хвърлях в бездната живо месо. Смесвах реални факти с абсолютни художествени измислици, слизах до царството на Хадес и се качвах високо, чак до Олимп. Казват, че когато нещо си отиде от теб, на негово място идва друго. Какво дойде в твоя живот след като си отиде онова, което си отиде тогава?

Нали знаеш колко обичам да пиша и да разсъждавам за мойрите? Онези три повелителки на Съдбата, пред които и Зевс мълчи... Истината е, че мойрите са изключително изобретателни и няма как да им хванем спатиите! Когато аз изведнъж се оказах в ситуацията на вдовица с бебе на ръце, тъй като Ахилеас току-що беше навършил едва годинка, всичките планове за съществуването ми рухнаха, цялата онтологична основа на всекидневието ми просто изчезна. Дори сега настръхвам, като си спомня как мойрите не просто ме върнаха в изходна позиция, ами сякаш бяха част от някакъв гигантски заговор да ми бъде възможно най-трудно, във всеки един аспект... Мога спокойно да кажа, че не просто погребах съпруга ми в онзи адски горещ гръцки ден, а и живота ми – такъв, какъвто го познавах до онзи момент. Вакуумът беше страшен! И наистина нямаше как да знам, че на мойрите ще им хрумне да го запълнят с една нова кариера, литературна, и с много неочаквани приятелства, породени от книгите ми.  

Разкажи ни повече за решението да напишеш първия си роман. Сигурна съм, че у теб винаги са напирали истории, които да разкажеш, но може би нещо те е спирало. Нещо, което в този случай обаче е било безсилно.

Виж, аз съм потомствен журналист. В моето семейство винаги се е говорело за писане, за репортажи, коментари и интервюта. На една кухненска маса, като дете, дори видях как се създава един от големите всекидневници! Винаги разговорите вкъщи са се въртели около публицистика и култура, най-общо казано, такива са били дори трапезните ни приказки вечер, а никой не е по-силен от кръвта и от домашното възпитание. Неслучайно въпреки икономиката, която завърших в Щатите, аз не успях да избягам от зова на писането и станах журналист, това беше по-силно от мен. 

Като журналист съм могла винаги да разказвам най-различни вълнуващи и чудни истории, а най-поразителното е, че чудото често се крие в на пръв поглед обикновени неща... Така че на мен писане не ми е липсвало, но то е било журналистическо, макар и в моя си стил – надявам се, че вече той е разпознаваем със своя фокус върху детайлите и Човека в историята. Не, нищо не ме е спирало да се хвана с литература! Но, както казвам в "Гръцко кафе“, писател не ставаш, когато поискаш, а когато просто не можеш да не бъдеш такъв. Когато не се побираш в себе си от възторг или болка и просто трябва да прелееш на листа.

Говорим си за книга, която въздейства не само на читателите, но и на критиката. Веднага печели първа награда "Перото“ в категория "Проза“ през 2015 г., и "Цветето на Хеликон“ на следващата година. Какво означаваше тази оценка за теб и дебютния ти роман?

Винаги е хубаво да бъдеш оценен и да видиш, че си наистина "в час“, но от днешна гледна точка бих казала: Господи, де да можеше да не бях получила тези награди! 

Трудно ми е дори да ти обясня каква злоба у част от писателското съсловие отприщиха тези призове, на каква вербална агресия се "насладих“... Дори днес на някои колеги още им държи влага онзи триумф на "Кафето“, както читателите бързо и свойски почнаха да наричат този мой роман. 

Но тук е важно да направя едно уточнения: аз никога и по никакъв повод не съм кандидатствала за каквато и да е награда! Това е мой принцип и наистина винаги са ме номинирали други хора, без моето знание. Винаги съм разбирала в последния момент. 

Знам, че често в теб напира спешната и неотложна нужда да разкажеш някоя история, да я споделиш на лист със себе си и с читателите. Знам и че си способна да маркираш целия си ръкопис и да го изтриеш, само за да започнеш наново. Ако днес трябваше да започнеш “Гръцко кафе” наново, как щеше да разкажеш историята?

По абсолютно същия начин. И знаеш ли, в момента, в който твоя книга излезе, тя вече не е "твоя“. Принадлежи на читателите. Те харесаха "Гръцко кафе“ и го пият с преданост и любов, точно такова, каквото е.

Живеем във времена, в които “всяко чудо за три дни”. Твоето чудо обаче - вече 7 години. Какво е личното ти обяснения за любовта към тази книга?

Това е книга за оцеляването, Алекс, за преодоляването. За тоталния хаос, от който трябва някак да направиш "работещ ред“ и да продължиш напред, колкото и налудничаво да изглежда, че ще успееш! Мисля, че всеки човек може да се идентифицира с такива ситуации на ужас, погром, сриване на основите и в същото време – на ново съзидание. Също така "Гръцко кафе“ е като пъпна връв, свързваща ни с предците. Родовата история е дълбоко гравирана в сърцето човешко, кръвта винаги говори, увлича, омагьосва, изисква. Усещането, че се докосваш да някаква мъничка балканска сага с магически елементи няма как да те остави равнодушен. И до днес аз получавам всеки ден съобщения от читатели, които тръгват от "Кафето“, а после ми разказват свои лични истории за преодоляването, за силата на човешкия дух. 

Има книги, чието прочитане преобръща живота, но има и такива, чието написване променя всичко. Как се промени личният ти свят след като до името ти застана отговорната дума писателка?

Да започнем от това, че не остана много от този "личен свят“ – публичността е тежка корона, но който го е страх от мечки, не ходи в гората, нали. А и все си мисля, че литературата трябва да бъде ангажирана с живота, не бих могла да бъда някакъв смръщен и самодостатъчен кабинетен писател, нито пък искам. 

Истината е, че последните 7 години са някаква луда въртележка с цялото това читателско внимание, което трябва да бъде уважавано и обгрижвано, с писането ми (все пак, четири успешни книги за последните седем години хич не е лоша статистика), с всевъзможните събития около тези книги, с медийния интерес и с всякакви други мои професионални занимания и всекидневни ангажименти, защото аз съм глава на семейство и издържам сама нашето домакинство, с всички произтичащи от това задължения и отговорности. Както обича да отбелязва синът ми: "Ти си Жената Всичко! Писател, майка, журналист, глава на семейство, готвач, чистач, утешител, звероукротител, интелектуалец и понякога...мъж.“ Много съм се смяла на това "Жената Всичко“ и далеч не държа да бъда такава, но тук пак идваме до мойрите и техните планове. Така ми било писано. 

Всъщност, кой беше моментът, в който ти самата лично се почувства като писателка?

Вероятно ще те учудя, но беше тази година, след като излезе сборникът ми с разкази "Хора“. Защото късият разказ според мен е висшият пилотаж в литературата, а аз усетих, с онзи безпогрешен вътрешен критерий, който всеки човек притежава, ако е честен със себе си, че тези разкази са се получили.

Виждала съм как говориш с читателите си и знам колко много се вълнуват от всяка разменена дума с теб. Има ли отзив, който те е оставил без думи и никога няма да забравиш? Думи, към които се връщаш всеки път, щом усетиш, че имаш нужда от подкрепа?

Няколко пъти ми се е случвало да получавам съобщения от читатели, които твърдят, че "Гръцко кафе“ им е спасило живота...съвсем буквално! В много тежки моменти, когато им е идвало да се разделят с най-големия дар от Бог – живота, нещо в моя роман ги е задържало тук, на земята. Можеш ли само да си представиш какво е усещането, когато някой ти каже, че заради твои думички, написани в книга, не е направил, примерно, онази допълнителна крачка през балкона?! И в такива моменти наистина усещам, че може би от мен и от писането ми има смисъл. Как бяха онези думи на Емили Дикинсън... "Ако успея да спася едно сърце ранено, аз ненапразно съм живяла.“