Мина Милева и Весела Казакова, които носят светлината

„Жените наистина плачат“ на режисьорския тандем с официална премиера на 74-то издание на филмовия фестивал в Кан.

Бела Попова

Мина Милева и Весела Казакова носят киното в сърцето си и на филмите, които създават, много им личи, че преминават директно оттам. Така, както седмото изкуство не се умори да цитира един от любимите си афоризми за сърцето, че е "само мускул, но задвижва цяла вселена“, така и на хората, които не се чувстват комфортно да стоят очи в очи с истината, пък макар и на филмова лента, не им омръзна да добавят към имената им и продуцентската им компания "Активист 38“ – "демоничното дуо“. Получават артистичния си, боен прякор, когато през 2014-а предизвикват силен трус във филмовата гилдия с документалния филм "Чичо Тони, Тримата глупаци и ДС“. Шест години по-късно стигат до конкурсната програма на престижния филмов фестивал "Локарно“ с филма "Котка в стената“. Винаги са на мушката на уседналата в комфорта на битието и артистичните си намерения т.нар елитна вихрушка, но пък печелят възхитата и аплодисментите на вярната си публика, медиите и колегите си от целия свят. Не се страхуват да бъркат с пръст в раната, било то и част от семейната история (филмът им "Звярът е жив“ е инспириран от трагичната история на дядото на Мина Милева, намерил смъртта си в един от лагерите на смъртта на комунистическата партия), нито пък да реагират с усмивка на озъбеното лице на реалността, както се случва с "Котка в стената“.

Най-новият им филм "Жените наистина плачат“ е част от 20-те филма, преминали през селекцията на кинофестивала в Кан, в програмата "Особен поглед“. Премиерата на лентата, в която главни герои са няколко жени, преминаващи през особена трансформация и личен катарзис, е предвидена за 14-и юли. Във филма участват актрисите Мария Бакалова, Ралица Стоянова, Катя Казакова и близначката на Весела Казакова – Биляна, която е и съсценарист на филма. Броени дни преди да се срещнат с публиката на Лазурния бряг, Мина и Весела отговарят на няколко въпроса на Арт Акция от Париж, където изпипват последните детайли от ПР-кампанията и световната дистрибуция на филма, заедно с френския си продуцент Кристоф Брунше.

Демоничното дуо добави към визитката си и премиера на прочутия филмов фестивал в Кан. Как гледате на бодлите и шиповете, с които обикновено (освен журналистите и лоялната ви публика), се посрещат новините около филмите ви?

Добре, че са журналистите, театралите, писателите, актьорите, аниматорите. А къде са филмовите критици? Мислим, че киното ни трябва да се стреми към разгръщане, и това може да стане с подкрепа у дома и от институции и от интелектуалното съсловие, с копродукции с други държави, с работа на световен мащаб. Вижте французите.  Нашите културни институции трябва да разглеждат такива пробиви като много значими, защото те са. В океана от филми в света ти биваш забелязан и световната филмова общност изгражда истинско любопитство към страната ти. 

И затова спомага филмовата ни идентичност, кои теми излизат, с какво сме уникални и различни, с какво сме универсални в различието си? Ние не успяхме да направим революция с киното си, защото още много се страхуваме. “Колектив” на Александър Нанау, Румъния - беше номиниран за "Оскар“ тази година в две категории документално и чуждестранен филм, именно защото дръзна с темата. Ние сме абсолютно убедени, че киното не трябва да се дели на комерсиално или фестивално, а на това дали има дързостта да излезе напред и да бъде неудобно или не. 

Темите на всичките ви филми предизвикват много размисъл, сериозно вглеждане в реалността, в себе си, в другия. Какво е на фокус в новия ви филм "Жените наистина плачат“?

Занимава ни женската ранимост, онова, което все остава неизказано, неуловимо. Кино езикът позволява да изразим това без да бъдем брутални. Всички ни потриса, когато някое животно е наранено, а когато стане въпрос за наранен човек, жена, е сякаш заслужено. Във Франция, където довършваме филма по стените на сградите има надписи на хартия А4 - тя бе изнасилена и убита. След дни страниците са скъсани и заместени с “наказана”. Да, жените наистина плачат и ние искаме да им обърнем внимание. Интересува ни женската солидарност. Филмът "Жените наистина плачат“ разказва за семейство пълно с жени, в общество където gender се превърна в обидна дума и манипулацията около Истанбулската конвенция само показа колко дълъг път има да извърви обществото ни в тази посока. 

Кога да очакваме "Жените наистина плачат“ в България?

Ако не ни забранят или не стане скандал, както става с всичките ни филми, ще опитаме възможно най-скоро.

Кино за пуканки и кино за душата – винаги се търси конфликт между двете категории. Какво кино обичате да гледате вие самите?

Много обичаме документалното кино – имаме повече търпение към него, отколкото към игралното. Когато избираме какво игрално кино да гледаме, внимаваме много. Разстройват ни филми с неоправдан ужас и насилие или с предвидими ситуации. 

В документалното емоцията е жива, темите належащи, а насилието или ужаса, ако ги има, са автентични и закономерни. Гледаме дори реални истории от телевизионни канали. Обичаме да се пренесем с тях в далечно село в Русия примерно. Много се палим и от политическа сатира. Всъщност всякакъв хумор и стенд ъп.  Често, когато работим по някаква тема, подобни неща сякаш започват да си намират път към нас. Тогава е божествено. Не се ограничаваме, черпим вдъхновение както от театър, така и от подкаст или от танцов перформанс.

Кармата на всеки артист е да вкарва в творбите си малко или много от личната си история. Какъв е филтърът ви в тази посока?

Когато се работи по лична история е нужен внимателен филтър и преди всичко много силна драматургия. Задължителна е намесата на професионален сценарист. 

Разбрахме го при първият си сериозен сценарен курс при Ян Флайшер, сценарист от чешката вълна от 60-те години на миналия век, позната с работата на режисьори като Милош Форман и Иржи Менцел. Той ни отвори очите за факта, че пренасяйки лично преживени събития, ние несъзнателно скриваме други и не взимаме под внимание миналото на героя. Именно за това личните преживявания трябва да се огледат през призмата на специализирано око. Точно тогава работехме "Чичо Тони, Тримата Глупаци и ДС“, докато се учехме в този курс и прилагахме всичко научено. Мислим, че това много допринесе, за бъдещия успех на този документален филм, защото правилата са горе-долу близки във всичките жанрове. В България винаги се обръщаме към много талантлива българска сценаристка Ваня Николова, която е като точен барометър или както тя се изразява, стрелката на бензина, определящ дали е пълен резервоара. Подводен камък е, ако мислиш, че можеш да се справиш в този сложен процес сам, като режисираш и пишеш. 

Къде търсите светлина, когато сте на тъмно?

Когато си паднал в калта, а на нас ни се случваше често през изминалите години, търсиш светлина във вярата.

Мина и Весела, а сега накъде?

Надяваме се Кан да положи ново начало, в което вече имаме поне удобни средства за работа и повече доверие, за да продължим.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция