Катерина Хапсали за нейните „хора“ – честно и от сърце

Една от най-успешните български авторки с нова книга.

Броени дни до излизането на сборника с разкази "Хора“, четвъртата книга на една от най-успешните български авторки Катерина Хапсали, си говорим за това колко важно е да имаш вярна и рефлективна публика. Радвам се, че съм един от привилигерованите читатели и имам щастието да се потопя в тези искрени човешки истории преди официално те да доплуват до читателите. Пожелаваме им попътен вятър и красиво плаване.

Новата ти книга "Хора“ е сборник с 10 чудесни разказа. След два романа и една стихосбирка, защо реши да пишеш разкази?  Каква беше за теб провокацията в този толкова труден (за маркетинга) жанр?

Един осъзнат автор не пише, защото иска да пише, а защото не може да не пише. Няма как да оставиш неразказани истории в себе си, твърде тежко е да вървиш с тях като с емоционален свръхбагаж, а моментът да споделя тези разкази беше назрял. Вече ги пишех наум, бях измислила цели пасажи и просто трябваше да седна и да подредя мислите си.

Истината е, че аз се усещам най-добре именно в разказите. Вероятно защото дълги години съм работила като журналист и съм разказвала точно такива компактни вълнуващи истории от живота. Е, без помощта на художествената измислица. Така че провокация не съм усетила – по-скоро думите ми идваха естествено, органично. А колкото до маркетинга...Знаеш ли, аз никога не мисля за маркетинг и реклама, когато думите, героите, историите ме обсебят. В началото е автентичният взрив на творчеството, маркетингът идва после. Пък и защо жанрът да е труден? От деца ние сме свикнали да ни разказват приказки, нали? Просто приказките в "Хора“ са за възрастни.

Книгата ти започва с едно много мило посвещение – на твоята публика, твоите читатели, твоите хора. Защо реши да се обърнеш към тях по този начин? 

Защото през последните 6 години (времето, в което излязоха "Гръцко кафе“, "През девет планини“, "Сливовиц“) тези мои читатели са ми дали толкова безусловна обич и енергия, че да кажа "Благодаря!“ е малко. Да, аз съм разглезен от читателска любов писател и много се надявам поне мъничко да я заслужавам. 

Кои са твоите "хора“? 

Всички, с които споделяме общ духовен свят. Повярвай ми, тази енергия веднага се усеща.

Как намираш героите на историите си? Те са хем събирателни образи от типа – даскала, кмета, попа, куртизанката, хем са толкова конкретни, живи и детайлни, Удивлява работата по психологическия детайл, общото усещане, че ти "познаваш“ тези хора.  Така ли е ?

Аз съм крадец на детайли и обожавам да изучавам живота. В състояние съм да седя 5-6 часа в някое кафене и просто да наблюдавам хората, дрехите, жестовете, да улавям откъслечни фрази, да си фантазирам истории, да си задавам въпроси, да си записвам идеи... Да, аз познавам моите "хора“ като автор! Писането трябва да носи усещане за истинност, автентичност. Да не дрънчи на кухо.

Твоите "хора“ имат ли реални прототипи? Дали някой ще се познае в тях?

Не мисля. Права си, като казваш, че основно са събирателни и преработени образи, както и изцяло плод на моята фантазия. Интересното обаче е, че за мен те са си съвсем, ама съвсем живи, все едно са се разхождали в някакъв паралелен свят, а аз съм ги дръпнала в нашия. 

Прави впечатление, че твоите герои са на ръба на важен избор, понякога осъзнат, понякога внезапен. Това ли те вълнува в хората -  как те посягат към промяната. Редица мотиватори и лайфкоуч специалисти направиха цяло състояние от формулиране на това как и защо човек трябва да се подготви и приеме промяната. 

Промяната е моментът, в който сме най-истински, честни и живи. Тя е нашият дълбок поглед в огледалото... И от нашата решителност зависи дали успяваме да минем на следващото стъпало в собствената си житейска еволюция или преповтаряме едни и същи ненаучени уроци.

Да, моите герои често са изправени пред този съдбовен избор. Един от най-важните. 

Могат ли твоите разкази да помогнат на хора, които са на ръба на вземане на решение, на правене на крачка напред, встрани?

О, не бих могла да предвидя това. Тепърва ще чакам читателски отзиви за "Хора“. Но искрено се надявам, че тези разкази ще дадат на публиката утеха, надежда и вдъхновение. Все жизненоважни неща в тези странни, тегави дни на изпитания.

Кой е твоят тест читател? Този, на когото първи даваш да прочете написаното? Синът ти, редактор, "твоите хора“?

Вече нямам тест читатели. Не изпитвам нуждата някой да ме потупа одобрително по рамото или да ме утеши. Не ми е необходимо да чуя: "О, това е много добро!“ или "Не става!“ – мога да си поставям диагнози на писането и сама. Като че ли свикнах да се доверявам безусловно на вътрешния си критерий. Той никога, ама никога не лъже! Но трябва да го слушаш и да си безкрайно честен пред себе си, да знаеш кога нещо се е получило и кога – не. Само тогава не допускаш глупави компромиси. Съвсем спокойно мога да кажа, че според моя вътрешен критерий, "Хора“ се получи. 

А иначе, конкретно в този случай, готовите ми разкази отидоха директно при издателката ми Жаклин Вагенщайн. Синът ми, разбира се, е безкрайно любопитен, така че впоследствие разбрах, че е попрочел туй-онуй от "Хора“, още докато сборникът беше work in progress.

Няколко приятели от литературните среди видяха и обикнаха "Поп Дмитри“ преди печат – един от любимите ми разкази, а Весела Люцканова и Николай Милчев бяха толкова мили, че да прочетат целия сборник и да напишат рецензии. Безкрайно съм им благодарна за отношението и топлите думи.

Чие мнение е най-важно за теб?

Това на последния човек, прочел моя книга. Невероятно е колко можеш да научиш от читателските реакции, емоции, интерпретации.

Може ли да се каже, че авторът живее в кожата на всичките си герои, че плаче с техните сълзи и се смее с техния смях? Ако е така, чувстваш ли се богата с толкова много животи или ти тежат техните проблеми и грехове?

Не мога да говоря за всеки автор, разбира се, но в моя случай наистина се получава идентифициране с героите. И, да, прекарвам известно време в тяхната кожа... Странно е това чувство, да излезеш от себе си и да влезеш в чужда съдба. Понякога е наистина завладяващо до степен, че моя приятелка няколко пъти ме попита, докато пишех "Хора“: "Кате, кой си днес, с кого говоря?“ Вероятно е лудост някаква, но пък ако не те обсебят героите, как после техните истории ще обсебят читателите?

Да, чувствам се богата с всички тези животи, които сътворявам, но пък и мога да те уверя, че в един момент героите се еманципират от мен, почват да се пишат сами и...точно тогава се случва литературата в нейния най-чист, катарзисен вид.

Има моменти, разбира се, в които страдам искрено заедно с героите ми и...дори плача с тях. Все едно гледам някакъв хубав филм и хлипам пред телевизора.

Коя е най-голямата отговорност пред съвременния български писател?

Да пази и обогатява българския език, категорично. Имаме истинско съкровище, неслучайно понякога преводачите се затрудняват с всички негови нюанси и оттенъци, но всяко богатство трябва да бъде стопанисвано.

Коя е твоята следваща крачка по пътя "през деветте планини“? 

Аз просто искам да продължа да вървя през света усмихната, каквото и да ми струва, понякога въпреки всичко. Моля се на Господ и на собствената ми воля да не се превърна в огорчен, вечно мрънкащ мизантроп. Живеем в лесна за обичане, но трудна за приемане държава, и твърде често, погълнати от мрака на оцеляването, хората загърбват светлото в себе си. Ако успея да запазя понякога налудничавия си оптимизъм и детското си любопитство, значи ще съм стигнала десетата планина.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция