Маргарита Укегава: Всеки има нужда от своето конбини

Какво е да превеждаш от японски, как книгите са кораби, пълни със смисъл и още.

Разговаряме с Маргарита Укегава – преводач от японски на "Мълчание“, "Любимата формула на Професора“,“Хотел Ирис”, “Сладка бобена паста”, а вече и на “Жената конбини” – романкойто ни събра, за да поговорим за малките бягства, (не)нормалността и терапевтичното въздействие на местата, които са винаги там.

Когато за пръв път стъпих в Япония, магазините конбини веднага ми направиха впечатление. Представете си едно вакуумно пространство като гарите и летищата, което не е точно Япония, а по-скоро ничия земя. Героинята в романа "Жената конбини” се чувства като чужденец в собствената си страна и описва изживявания, които и аз съм изпитвала като реален чужденец, затова я усетих близка. Конбини е място, на което знаеш, че ще те посрещнат любезно. Естествено, това е част от работата им, но това няма значение. Хората зад стъклената витрина хем са някакви суперяпонци, хем са като роботи. Може би любезни роботи. Свръхчовеци. Когато влезеш, се успокояваш. Знаеш, че вкусът на сандвича с яйце ще е същият, вкусът на онигири ще е същият. Ще са опаковани по един и същ начин, ще са на същото място...  Ароматите и звуцитена конбини се запомнят и проникват в теб…

Помня ярко началото на книгата, когато Кейко се прибира вкъщи и описва миговете, в които вечер не може да заспи и си представя конбини. Защото знае, че магазинът работии тя се успокоява с мисълта, че е always there...

Конбини е точно това, да! Винаги там. И винаги ще бъдеш приет такъв, какъвто си.

Нали и в живота все търсим такива приятели и партньори… Острови, които да са спасения. Може спасението да е филм, вино, песен, каквото и да е. Мисля, че героинята нарича конбини стъклена кутия и място, което я успокоява, защото знае, че е там. С това веднага ме привлече книгата. Искам да ми кажеш какво видя в историята ти, за да предложиш да бъде издадена в България?

Близка моя приятелка, която специализира в Япония, ми беше споменала, че там усилено се говори за тази книга. Тъкмо тогава "Жената конбини” беше отличена с престижната награда Акутагава. Казах си обаче, че е прекалено японска и няма как да се възприеме добре в България. В момента според goodreads книгата има 83 издания, което е огромен успех. Нямаше как да не си задам въпроса защо това е така, но след като затворих последната страница на романа, вече знаех отговора. 

На първо място, разбира се, става дума за магазин. Всички ние ежедневно пазаруваме в магазин. Конбини е нещо средно между квартална бакалия, денонощен магазин за кафе и цигари, EasyPay обект и закусвалня за бързо хранене. Носи усещането за нещо магическо, свръхподредено и удобно, превърнал се е в своеобразен умален декор на "изкуството на ежедневието“. Защо казвам изкуство? Защото именно тази изпипаност, филигранност на малките детайли прави японците велики. А усещането за хармония те кара да се чувстваш добре. Един японец ми беше казал, че в района, където той живее, в радиус от 500 метра, има 12 магазина конбини. 12! Този тип магазини първо се появява в САЩ, навлиза в Япония през 1969 г., през 70-те години се открива първият магазин 7-Eleven, така постепенно форматът се развива до съвършенство. Когато някой пазарува, служителят на касата регистрира не само покупката, но и възрастта на клиента, както и това, което си купува, а цялата тази информация отива в централния офис. Това е така наречената POS система (Point of sales).

В едно свое интервю Саяка Мурата казва, че в романа е описала по-скоро идеално конбини. В действителност обаче  работата там е ужаснотежка. На много места управителите се поболяват и са принудени да напуснат. Вероятно си чувала за кароши - да умреш от "преработване“. В Япония натискът, че трябва да си идеален, да пасваш на всички наложени норми, да спазваш правилата, е много силен, стеле се като задушлива пелена и в един момент просто преставаш да усещаш въздуха около себе си.  

Всъщност когато Мурата е работила в конбини, се е опитвала да остане изцяло здрава, за да служи на магазина. Пазила се е само за да бъде работоспособна, а не за себе си… Това ме шокира. 

Този модел има две страни. И хубави, и лоши. Хем те крепи, хем те обезличава. Около нас е пълно с контрасти и противоречиия. Например, ако ме попиташ кое е най-хубавото ми качество, ще кажа търпението. Ако пък трябва да посоча най-лошото, отговорът ще е същият – търпението. А в книгата контрастите са показани доста интересно. Героинята се изгражда, оформя и идентифицира чрез конбини, но става и част от социума. 

Япония е страната на правилата и ръководствата. Скоро ми попадна подробно ръководство "Как красиво да съблечеш шлифера си“. Доста трудно е да кривнеш извън квадратчето, предназначено за теб, но от друга страна по улиците на големия град има някаква анонимност, можеш да се шмугнеш в някоя книжарница или гара и просто да изчезнеш. Това винаги неудържимо ме е привличало.

Когато историята ни отвежда в детството й, читателите се срещат с особеностите на характера й. Много ми напомни на "Чужденецът” на Камю. Точно тази странност сякаш ни кара да я чувстваме близка. Почти всички млади хора около мен са на антидепресанти, хапчета, успокоителни, приспивателни. Натискът е огромен. Завърши ли? Какво ще работиш? Накъде ще се развиваш? Намери ли се половинка? Сгоди ли се? Ще имаш ли деца? В помощ на тази огромна преса се явява идеята за конбини, която дава усещане за спокойствие, че ако нямаш големи мечти и планове за велики дела, всичко е наред. И не е страшно. Поради тази причина за мен например е красива и ценна литературата на Мураками. Самотата там е прегръдка и дава усещането, че не сме сами в тази меланхолична отчаяност. Той поетизира усещането, прави го хубаво.

Така е... При Мураками има история в историята, като се замисля, една от причините да заобичам да превеждам японска литература, е именно далечният звук на саксофон от една история на Мураками... От малка се занимавам с музика и когато работя, на бюрото ми винаги има нотни листа, те сякаш са кодът за световете на двата езика. 

Докато превеждах "Жената конбини“, в съзнанието ми изплуваха други два романа -  "Изумление и трепет” на Амели Нотомб и "Банята“ на Жан-Филип Тусен, както и незнайно защо един филм на Хироказу Корееда – "Надуваема кукла“. Освен това си пусках звуци от реално конбини, също и от японски гари. Беше хубаво преживяване... 

В свои интервюта Мурата говори за това, че все още много я боли, когато среща в мелачката млади жени, отказали се от преследването на мечтите си... 

 В Япония все още битува мнението, че е много важно да се ожениш, да уседнеш, да се приведеш в "правилен“ и "понятен“ за обществото формат. Според мен е добре да се научим да приемаме нещата като движение ,като желание за промяна, а не като константа. Разбира се, ситуацията постепено се подобрява, но в Япония делението между половете все още е много ясно дефинирано. Мурата разказва в едно интервю, че години наред, за да се наложи, е ставала всеки ден в 4:00 ч., хапвала е някаква сладка тестена закуска, пишела е докъм 8:00 ч., отивала е на работа, цял ден се е трудила в конбини, прибирала се е, пак е писала, лягала е да спи и отново е ставала в 4:00 ч. И това е продължавало години наред. Всеки ден. Колко хора притежават този характер? Не всеки има такава вяра и енергия. Мурата споделя, че целта ѝ е повече момичета да виждат, че и те могат, и това е просто историята на една обикновена японка, която е вярвала в себе си и която може да бъде модел за много други. Казва, че пише най-вече за жените в Япония и ще продължава да го прави, за да насочва фокуса към проблемите им.

Знаеш ли, в книгата може да се приеме за "скандално” това, че във време, в което е сякаш модерно все да сме с големи цели, мечти и плановее "шокиращо” да се сблъскваме с човек, който няма големи мечти, не гони кариера, не гони семейство. 

Според мен две са нещата, които ни карат да се чувстваме добре и щастливи. Едното е да правиш нещо, в което влагаш желание истраст, второто е да помагаш на хората, макар и с нещо малко. Много съвременни философи и психолози говорят за това, че е станало срамно да си "обикновен“, всички искат от теб да си "изключителен“, "топ“, "супер фит“, а когато не си, това те кара да се чувстваш зле, да се депресираш и да не виждаш, че всъщност само да поискаш, може да си щастлив в своята "обикновеност“. Не е трудно. Съхранявайки собствения си интегритет, изграждаме броня срещу цялата тази токсичност. Кейко от "Жената конбини“ е намерила своето светилище. Тя иска да бъде в изправност за конбини. Там е себе си и това ѝ е достатъчно. Всеки има нужда от своето конбини...

… което да е винаги там.

Винаги там, точно така.

Бягството може да бъде любим приятел, плоча, сериал, песен, любима храна - един малък остров, който да няма работно време. Напомня ми на бензиностанциите по пътя към морето, които са там денонощно и без работно време. Можеш да си купиш кафе, закуска, дори книга, играчка, очила, диск за колата.

Харесва ми как го казваш, звучи като рефрен на песен... Сега се сещам да добавя още две неща, които според мен са допринесли за успеха на романа. Първо, че е написан на много достъпен език, чете се много леко и второто нещо е, че всеки от нас, подобно на Кейко, сигурно от време на време се чувства странен...Аз например, като бях малка, редовно се смеех на тъжни неща и излагах майка ми.. 

Да, така е... И аз като малка правех доста коментари, които на хората около мен им се струваха  неуместни... Хубаво е, че точно сега излиза тази книга - след годината, която беше такава, каквато беше.   

Именно. А и освен това Саяка Мурата не съди нито обществото, нито героите. В едно интервю казва, че дава воля на персонажите. Оставя ги те да я водят. Когато започва да пише, тя не знае как ще свърши самата история. Когато стигне до самия край, тогава научава нещо ново. Казва също, че книгите ни водят отвъд истината, която е видима за всички. Показват ни "истината за истината“. Нарича книгите кораби, които пренасят смисъл. Много харесвам тези нейни думи.  

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция