Анна Златкова: Работата с прозата на Борхес е „мъчително блаженство“

Разговор между поета Стефан Иванов и преводачката на Борхес Анна Златкова в деня, в който честваме 32 години от смъртта на големия писател.

 На 14-ти юни 1986 г. Хорхе Луис Борхес си отива от този свят. Благодарение на него успяхме да заживеем в характерния за латиноамериканската литература от този период магически реализъм. Книгите му ни направиха по-замечтани, по-обичащи и ни поканиха на пътешествия, които никога няма да приключат.

Точно днес, когато се навършват 32 години от смъртта му, поетът Стефан Иванов (от 11 юни доктор по философия) с преводачката на Борхес Анна Златкова. Благодарим за фантастичните преводи! И за този прекрасен разговор:

 

Какъв беше пътят ви до Борхес, как достигнахте до него и го открихте – след Унамуно и Ортега-и-Гасет? 

И с аржентинския писател, и с двамата испански мислители се запознах още в студентските години. Не съм мислила, разбира се, че един ден ще се докосвам до тяхното творчество не само като читател, но и като преводач. 

Някой, Стефан Савов или Тодор Нейков, насочи ли ви към аржентинския писател или беше персонално и интимно откритие?

И на двамата дължа много и пазя скъп спомен за тяхната колегиалност и благородство. С Тодор Нейков ме свързва съвместната ни работа като преводачи на "Естетически есета“ на Ортега-и-Гасет; Стефан Савов беше редактор на "Вавилонската библиотека“ – първия сборник с избрани разкази и есета на Хорхе Луис Борхес.

Кой беше първият негов текст, който преведохте?

Разказът "Кръглите развалини“ от сборника "Измислици“, включен в антологията "Латиноамериканска фантастика“ (1979). Едно твърде скромно присъствие в годините, когато Борхес беше забранен автор, останало незабелязано от цензурата, но не и за българския читател.   


Имаше ли елемент на блаженство и обсебване при работата ви с неговата проза?

Бих го нарекла "мъчително блаженство“ – не просто защото споделям Борхесовото влечение към оксиморонните съчетания. Чувството на обсебеност със сигурност няма да ме напусне и след последната работа над есеистичния сборник "Нови разследвания“ и вярвам, че "някой ден – край коя ли река? – ние ще продължим този неуловим диалог“.


Има ли трудности преводачът да е предан на Борхес?

Доколкото го познавам не само като писател, но и като преводач, мисля, че Борхес не би изисквал робска преданост от своите преводачи. По-важно според мен би било да вникват в написаното от него със същата иронична нагласа, да го тълкуват (не съществува ахерменевтичен превод) и предават творчески на родния си език. Но едно от нещата, които не би простил, е да се жертва ритъмът на фразата. 

Кога преводът, бил той и на Борхес, е занаят – и кога е изкуство?

Преводът безспорно се родее с интерпретаторски изкуства като изпълнението на музикалната или представянето на драматичната творба. Няма значение дали ще го наречем със скромната дума "занаят“, или с гръмката "изкуство“. Важното е в него да е вложено такова майсторство, с каквото например Сали Яшар правеше своите каруци.

Какви специфични задачи поставя преводът на Борхес?

Огромната ерудиция на Борхес, преобладаващата метонимична образност и неповторимия ритъм на неговата проза – с това са свързани част от задачите, пред които е изправен преводачът, предприел това чудесно приключение.  

Може ли човек да излезе от лабиринта, огледалото и двойното дъно на Борхес?

Може и да може, но веднъж влязъл, едва ли ще му се иска да излезе.

Смятате ли, че с отминаването на времето, прозата му става все по-днешна и съвременна?

Мисля, че докато съществуват загадките, които са занимавали ироничния му ум, и разказите, и есетата, и стиховете на Борхес ще звучат съвременно и поколения хора ще ги четат не само с любопитство, но и както сам казва за класическата книга, "с постоянно усърдие и необяснима преданост“.

Има ли българска традиция в рецепцията и прочита на Борхес?

Вероятно е още рано да се говори за българска рецептивна традиция. Първите преводи на Борхесовата поезия и проза датират от 1989 г.

С какво числото 14 е толкова специално за Борхес? 

В бележка под линия към разказа "Домът на Астерий“ се казва, че за Минотавъра 14 означава "безкрайно“. В друг разказ – "Писмената на Бога“, магическата формула, която би позволила на героя да прозре тайните на Вселената, се състои от 14 думи. Числото се среща в толкова много Борхесови разкази и стихове, че не може да остане незабелязано. Каква стойност има то за кабалисти и нумеролози, не е трудно да проверим. Какво означава за самия Борхес – който освен голям писател е и голям мистификатор, – няма как да разберем, защото от 14 юни 1986 г. той пребивава във вечността.  

Итало Калвино и Борхес

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция