Дьо Бовоар & Сартр: Любов и бунт без автоцензура

Безспорно една от най-големите любовни истории. От онези, които няма как да забравим.

Ако живееш достатъчно дълго, всяка победа се превръща в поражение.

Симон дьо Бовоар и Жан-Пол Сартр, едни от най-разкрепостените и непримирими мислители на XX век, основоположници на френския екзистенциализъм, се срещат през 1929 г. във философския факултет в Париж. Връзката им е неортодоксална - толкова е описвана, разнищвана и одумвана, че има статут на мит. Те вярват в искреността като повеля, като ултимативна оригиналност, към която ще се стремят през целия си живот.

Никой от двамата не иска деца. След края на 30-те партньорството им губи сексуален характер, въпреки това двамата се договарят да споделят всичко за любовните си похождения. Той е нейната "необходима любов“ за разлика от "случайните любови“, които и двамата имат. Тя е така необходимият съюзник, пръв критик на всичко, родено изпод перото му. Според него човек е осъден да бъде свободен, но не може да живее почтено в непочтено общество. Според нея животът е истината на живите. Да оцелееш, означава да започваш живота си отново и отново… За него адът, това са другите. За нея адът – това са онези плиткоумни членове на журито, което я класира втора на конкурса за доцент по философия, макар да се представя най-добре. (На следващата година Сартр заема първото място в същия конкурс.) И двамата са щедри до маниакалност. Съвместният им живот е пронизан от етапи на отчуждение, раздели, паралелни връзки и пикантни преживявания, но всички те само потвърждават алхимията на духовното им родство. Редом с Албер Камю, който по-рано признава разочарованието си от опресивните методи на комунизма в СССР, Бовоар и Сартр са най-представителните леви интелектуалци по онова време – иконоборци и пацифисти, погнусени от лицемерния буржоазен морал.

Мярата на моя живот е както една-единствена усмивка, така и цялата вселена. Да се спра на едното или другото, означава да извърша еднакво произволен избор.

Писателка, философ, хуманист и първопроходник на модерния феминизъм, Бовоар ще прояви бляскавия си ум още в училище, където оценките й са все високи. След завършването си работи като преподавател по философия първо в Марсилия, после в Руан, където поддържа любовна връзка със студентката Олга Козакиевич, както и с един студент на Сартр, бъдещ съпруг на Олга, която междувременно става любовница на Сартр… Тази великолепна четворка, известна като "малкото семейство“, чупи всички конвенции на съвместния живот.  Бовоар описва отношенията с Олга в романа "Гостенката“, който излиза през 1943 г. Истината е, че повечето белетристични произведения на писателката следват формулата на автобиографичната фикция. "Кръвта на другите” (1945) е роман за съпротивата и съдържа много от съставките на философията на Сартр: провокира размисъл за отговорността към обществото и чувството за вина, за изборите, които правим всеки ден, водени от убеждението, че защитаваме справедливостта. "Мандарините”, който излиза през 1954 г., е безспорният магнум опус на писателката – за него тя печели "Гонкур”. Прототип на Робер Дюбрьой е Жан-Пол Сартр, на Анри Перон –  Албер Камю, на Ан – самата Симон дьо Бовоар. Американският писател Нелсън Олгрен, с който Бовоар се отдава на страстна връзка в САЩ, е прототип на Луис Броуган. Твърди се, че Олгрен не приема отказа й да загърби Сартр, в резултат отношенията им охладняват. ("От другата страна на океана и най-нежните ръце са студени”). В този шедьовър на интелектуалната проза, в която личното и конкретното се приплъзват в историческото, и обратно, мандарините бързо ще се простят с илюзиите си.

Wiki Commons

След края на Втората световна война обстановката на надежда и подем отстъпва място на противопоставянето на двата нови политически лагера. Шокиращите разкрития за съветския Гулаг са прът в колелото на историята и френските екзистенциалисти започват да губят почва под краката си. Това е политическият фон, който обуславя събитията в живота на писателя Дюбрьой и съпругата му – психоаналитичката Ан, на дъщеря им Надин и на приятеля им журналист и писател Анри Перон. Всички те, заедно с приятелите и колегите си, представляват изумителна панорама на човешките отношения. В началото вярват, че щастието е начин да притежават света, после се убеждават, че щастието е начин да съществуват безопасно в него. Хубавото на пиенето (и заблудите) е, че все някога човек се напива. Представете си, че обикаляте нощен град, който изглежда безкрайно романтично, облян от мекото лунно сияние. Но когато знаете, че в крайните му квартали хора умират от глад, поезията отива по дяволите, нали?

Няма друго участие освен избора, няма друга любов освен предпочитанието. Ако за да се ангажираме с дадени действия, чакаме да срещнем пълното съвършенство, никога никого няма да обикнем, никога нищо няма да направим… Какъвто и да е манталитетът му, никой човек, в никой политически режим, не намира за естествено да бъде експлоатиран, недохранван, лишаван от правата си, затварян, да оскотява от работа, да умира от студ, от скорбут или от изтощение.

Наскоро издадената у нас новела "Недоразумение в Москва” в известен смисъл продължава историята на Ан и Робер, но е далеч по-изчистена откъм политически съждения. Никол (Симон дьо Бовоар) и Андре (Жан-Пол Сартр) са двойка интелектуалци, пенсионирани учители. Интимният тон, двугласието, умелото редуване на гледните точки, което въвлича читателя в драматизма на психологическото действие, смразяващата яснота за една политическа действителност, която не оправдава въжделенията, внезапното облекчение след изглаждането на "смешно” недоразумение между двама души, които отдавна са като сиамски близнаци (тя живее неговия живот, той нейния) – всичко това звучи толкова убедително и затрогващо, че няма как да се съмняваме в истинността на преживяното. Какво ли е накарало Бовоар да се въздържи от публикуването на този текст приживе? По план новелата трябвало да стане част от сборния том "Сломената жена“ (1968), но авторката я заменя с "Благопристойната възраст“. Съответно "Недоразумение в Москва” излиза за пръв път едва през 1992 г. в списание "Роман 20–50“. Динамиката на вътрешния живот на героите, фино напластените емоционални трепети са също толкова въздействащи, колкото и в романите на Бовоар. Тук е мястото да подчертаем заслугата на преводачите.

Обзе я непреодолим страх – страхът да живее, далеч по-непоносим от страха, че ще умре. Самотна като камък сред пустиня, но осъдена да осъзнава своето никому непотребно присъствие. Цялото ѝ тяло, напрегнато, сгърчено, изразяваше безмълвен вопъл… Сърцето ѝ беше вкочанено и унило като занемарен параклис, където не мъждука и най-малкото пламъче. Пантофите, лулата вече не я трогваха; те не извикваха образа на един отсъстващ любим; бяха само продължение на чужденеца, който обитаваше същата стая като нея. 

Wiki Commons

Пред мемориал на Балзак.

За Никол Андре, макар вече на 64, няма възраст. Защото сам той живее така, сякаш разрухата на старостта не съществува. Притеснява го не ходът на времето, а съзнанието за сгромолясани надежди. Подозрението, че идеите му за социализма ще претърпят пълен погром. Водката и тютюнът са неизменен компаньон, за количеството никой не държи сметка. Подкладени от политическите разпри с Маша, дъщеря му от първия брак, съмненията на Андре допълнително усилват тревожността на Никол, която търси упование и смисъл насред тихия ужас от надвисналата немощ. И приближаващата смърт. Пътуването до Москва през 66-а  очертава страха от разпознаването на грозни метаморфози на две нива – историческо и лично.

Бюрократичните абсурди и сковаващите държавни мерки, на които се натъкват в Русия, разомагьосват представите им за свобода и справедливост. Ироничната самозаблуда, че "пътят към доброто е по-лош и от злото”, не носи утеха. Нравствената отговорност и онази надлична, екзистенциална самота, съчетана с изостреното усещане за стапящото се време, кристализира в мъчителна рефлексия на една любов. Улегнала, овладяна любов, обрасла с патината на приятелството. Дали сърцето на Андре действително е окоравяло с годините? Или скуката на Никол уплътнява горчивия вкус на собственото му разочарование? Интроспекциите са неразделни от това пътуване, което ще опресни спомена им за ситуацията в Русия, запечатан три години по-рано. И ще постави на изпитание вярата в левия идеал, която двамата споделят. Днес вече знаем, че тази вяра е катастрофична, но уви, от знанието сме натрупали само печал.

Винаги е бил такъв: щом той беше щастлив, трябваше и тя да е щастлива. В действителност между техните два живота нямаше истинска симетрия. Той бе получил точно каквото желаеше: дом, деца, свободно време, удоволствия, приятелства и някой и друг бунт. Докато тя се беше отказала от всичките си младежки амбиции – и все заради него. Той никога не пожела да го прозре. Заради него тя стана тази жена, която не знаеше как да използва остатъка от живота си.

С характерната си изтънчена прямота Симон дьо Бовоар разказва за начина, по който възприемаме времето, за диспропорциите в любовта и капаните на навика, за пукнатините в общуването и производните рани. Читателите, които са по-чувствителни към пулса на ежедневието, ще припознаят актуалните теми за ролите на пола и свободата на идентичността. Всеизвестно е, че именно Симон дьо Бовоар запалва искрата на феминисткото движение през 60-те със своя фундаментален философски труд "Вторият пол”. Книгата разярява поддръжниците на статуквото, а Ватиканът я включва в черния си списък. Но това едва ли е смутило жената, обявила се в полза на аборта (по това време той е подсъден) и против брака, който легитимира привилегированата позиция на мъжа.

Wiki Commons

В новелата, както и в "Мандарините” – "Недоразумение в Москва” може да се разглежда и като още един щрих към удивителната фреска на романа, опозицията минало-бъдеще е ключ  за разбиране на настоящето. Бъдещето е безкрайно, но човешкото време е тук, днес. А днес човешкото бъдеще може да рухне само за миг.("Жалко, че промените почти винаги са към по-лошо – това се отнася както за местата, така и за хората.”) Старостта не е страшна защото трудно понася несгодите, а защото влачи след себе си безутешност. Внезапно зейва истината за крехкостта на мечтите ни, за безвъзвратно погиналите илюзии. За полуделите дни, които се ронят неусетно. И вече само насън, от време на време, ще ни се случва да изпитаме утопичната стабилност на света.

Симон дьо Бовоар и Жан-Пол Сартр никога не узаконяват връзката си, продължила над половин век. Той умира на 14 април 1980 г. от бъбречна недостатъчност. Тя живее още 6 години, нито ден повече или по-малко. Погребани са един до друг в Монпарнас. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт