Писателят Владислав Тодоров: Чумата трагически разтърсва дървото на живота

„Светът няма да бъде същият" стана гръмко клише. Може би се движим към един по-добър свят от този, който напускаме, един не така охолен, но трагически очистен свят.

Владислав Тодоров е доктор на философските науки, преподава кино и литература в Пенсилванския университет. Първата му книга "Адамов комплекс" излиза в София (1991). В САЩ издава втората си книга – "Червен квадрат, черен квадрат: Органон за революционно въображение" (1995). Следват "Малък парадокс за театъра и други фигури на живота" и "Хаотично махало: политическа публицистика". Американските списания "Постмодерна култура" и "Челси" публикуват първите му белетристични опити. Автор е на два екранизирани романа – “Дзифт” и “Цинкограф” с филмово заглавие “Цветът на хамелеона”, както и на дистопичния роман "Пумпал", който предстои да бъде филмиран от Теодор Ушев.

Здравей, Влади, дано те намираме в добро здраве. По какъв начин тази принудителна изолация ни променя? 

Зависи колко дълго ще продължи това аварийно гранулиране на обществото, превръщането му в единични физически лица, съществуващи в режим на невротично разбягване. В състояние на страхова невроза и всеобща фонова тревога, фантазираме края на световния и личния си ред. Светът наоколо опустява. Пустото пространство расте и се пълни с провидения.

"Заразата - това са другите" става буквално условие на живота. Шест стъпки е широка граничната бразда, която разделя моя суверенен ад от този на ближните.

"Светът няма да бъде същият" стана гръмко клише. Може би се движим към един по-добър свят от този, който напускаме, един не така охолен, но трагически очистен свят, населен с едно по-състрадателно, по-естествено устроено човечество. 

Продължава ли преподавателската ти дейност?

Класната стая от реална се превърна във виртуална. Физическият свят отпадна като вместилище на чумата и ние сме спасени в цифровия. Има някаква занимателна перверзия в това да надничаш в личните пространства на своите студенти, а те в твоето, докато ги зареждаш със знания. 

Остава ли ти време за писане? Какво четеш по време на изолацията? Четеш ли повече?

Писането и четенето, особено наум, са състояния на крайно, бих казал, килийно усамотение. В момент на вселенски мор, самотата ме паникьосва. Вкъщи гледаме филми, защото гледането на филми може да бъде задружно състояние. 

Как реагират хората в Америка? Приемат ли по-строгите мерки или държат на свободата си повече, отколкото на сигурността?

Въпросът за свободата и правата пренебрегва това, което ни убива. Цялото световно просвещение помръква, губи смисъла си пред това, което по условие отрича живота, няма пощада, не подбира, и сее смърт. Бедствията не се договарят. Гражданският протест срещу геноцидни микроорганизми е нелеп. В прагов момент като този, идеята за свобода и правата става форма на библейска суета, нещо като да ти се услажда ликьора с реването на борда на Титаник, преди да се нагълташ със солена вода и водорасли.

Oгънят се бори с огън, а не с книжни ценности, залегнали в учредителни документи. Задачата е една, да се очертае демографията на заразата, да се раздалечат хората, за да се съкрати откоса на смъртта. Парадоксът на решението се състои в това, че както с тероризма, то може да създаде по-голям проблем от самия проблем. 

Страхът от смъртта се парира от жаждата за живот, антагонизмът на първичните нагласи обръща кривата, а не афектите на ума и силата на словореда. Това, което страстно жадува да бъде, се опълчва с неимоверна сила срещу това, което го отрича. В това се състои оздравяването. Занимава ни агонията на молекулата на живота. Тази агония е потресаваща. Всичко друго е умотворение, силни или слаби метафори, кабинетно фразьорство, фабрикувана реалност.

Смяташ ли, че пандемията може да ни промени като общество?

Безусловно, защото чумата трагически разтърсва дървото на живота, трансформира суетата, либералния унес, самозаблудите, прояснява изходните състояния, измъква скритите краища на безкрайната човешка душа.

Днес народите се намират пред трагическа дилема - как да се съвмести правото на физическо оцеляване на всеки един човек с правото на икономическо оцеляване на обществото. Ако запазиш едното като го заключиш, губиш другото. Иска се жертвоприношение като това на Агамемнон. Кое от двете да загуби, войната или дъщеря си. Нещо като да оцелеем, преминавайки между Сцила и Харибда, без да отрежем невидимата ръка на пазара и без да погубим хората.

Сподели ни неща, които правиш по време на самоизолацията?

Както се разбира, не пиша и не чета, иде ми да цепя дърва и да режа клони, но не винаги намирам сгода и материали за това.

Може ли това, което ни се случва на всички днес, да се отрази в някакъв позитивен смисъл на изкуството?

Да кажа за прозата. Прозата трябва да се излекува от простодушието, аналог на глупостта в изкуството. Изкуството е опасно оръдие на духа, с което можем да разбием атома на тази умна гадина човека. А той е дарен с избухливо ядро съставено от ирационални частици. Да спрем да разводняваме ядрения човек, чиито сълзи са тежка, а не топла вода. Никой не може да създаде правилен човек по документи, били те изготвени от Писателски или Европейски Съюзи. Човекът е самородно отклонен от правия път, божествено нища безпризорна твар, скита се в мирозданието с вечно изплезен език. Никакво изкуство, та дори мор като днешния, не може да му натрие носа. Гледайте какво се случва с двадесет и две годишната красавица Ава Луиз. Вместо да се влюби и с обич да подходи към ближните, тя ближе тоалетната чиния в самолета. Защо? За да предизвика чумата, дето дебне под седалката и с език да зашлеви шамар на обществения страх от смъртта. По човешки съвършен, самосезирал се, бравурен субектът ближе отходните места и се снима с телефон, за да развъжда себеподобни в мрежите. Върви го претвори.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция