Формата на любовта в съвременната турска поезия

Правим пауза от работния ден с избрана турска поезия.

Откакто свят светува едно едничко усещане води човечеството напред. Повежда душата до катарзис, кара сърцето да се свива в конвулсиите на собствените си чувства, прегръща края, прегръща и началото. Любовта. Двигателят на всичко красиво и всичко лошо в нас.  Трепетната емоция може да наката мъдреца да оглупее, а глупакът да полети. Не е учудващо, че и вчера и днес, а вероятно и утре, срещу всеки гениален писател, музикант, художник, режисьор, дизайнер, готвач, продавач... ще има по един чифт светещи очи, които да карат чудото да се сллучва. Които да карат храната да е вкусна, виното да е по-сладко от амброзия и песента на птиците, ех, песента на птиците...

Днес тръгваме по любовните слова на съвременни турски поети, които някога някъде са обичали лудо някого. Облекли са чувствата си в красиви думи и са ни подарили формата на любовта.

Дениз Дурукан, която някога някого е обичала. Пише поезия и се занимава с рок музика.

ПОТ

Ти си морякът на плитчините,
капитанът на безбурните брегове.
Сутрин дори птичка не шава по лицето ти.
Ако една мухас отворени крила кацне на косата ти,
в сянката ти ще се простуди -
толкова мъртвешки, толкова безшумно
се удря на отсрещния бряг гласът ти.

Ти си жертва, влюбена в палача си;
дете, изпратено преди учители си
на заточение, не тичай!
Намираме се там, където шепотът се превръща в шум;
преброй си стъпките, ако желаеш, тихо се люлей,
остави се на хладината на акациевата сянка.

Как са се удължили косите ти –
като една река от рамената към пояса;
как потича капка по капка потта,
черни циреи никнат по лицето ти,
а всъщност шепите ти искам да ближа,
искам и аз да драсна една резка
в линията на живота ти.

Хайде, изтегли ме на брега си,
животът е потъващ кораб...

Онур Бехрамоглу, който някога някого е обичал. Роден в Истанбул с роман на Достоевски в ръка.

ТОЛКОВА, КОЛКОТО ЛЮБОВ

отново този град
и загубеното в душата ми
роман от Достоевски държа в ръка

в ушите ми гласове от минали години
сякаш нозете й отново допират моите
незаличими следи от любов по плътта

исках да отида до къщата където живееше
да надзърна в пощенската кутия
писмо от мен е останало там може би

не се побрах в себе си, планина съм, в мъгла обвита
вдишах мириса едно бебе, загърнах се с кичур от косата му
надраснах смъртта толкова, колкото любовта е над нея

ти, бог, в който не вярвам!
отричам времето
ножът ми сам си се точи

Кадир Айдемир, който някога някого е обичал. Работи като редактор и коректор и се чуди на снежния човек от сняг ли са думите.

ДОБРО УТРО, ЛЮБИМА

Когато влажната ти ръка, ресниците, които
ме бодат, и буйните ти коси ме докосват,
зеленото листо на любовта ли е онова,
което чувствам?

На тръните ли е написал
вятърът първия стих за тебе,
преди мене?

Къде ще отида във вселената
без посока, като сляпа птица,
ако утре не те намеря?

Облаците на небето,
пеейки ли минават?

На снежния човек
от сняг ли са думите?

Защо е тъжен дъждът на улицата,
който вали, когато спим с тебе?

Чия ръка изпуска малките гроздове,
пълни със сълзи?

Какво казва слънцето
на осланеното презз февруари цвете?

Защо се вцепенява морето,
когато издъхне една чайка?

Какво пише сутрешният мраз
в дланите на мъглата?

И кажи ми, моля.
къде заспива лунната светлина?

 

Айтен Мутлу, която някога някого е обичала. Завършила е икономика и строително инженерство и умее да поетизира малката смърт.

ОРГАЗЪМ

Един влажен кораб
изпразва изведнъж товара си
на шумния бряг на необитаем остров.

мравки обхождат тялото ми,
като че носят зимнината си
в невиделите лъч килери на един сезон,
който никога няма да свърши.

бавно се отдръпват водите,
в пясъка се примесват всичките ми клетки,
трепти небесната дъга с всичките си цветове,
в най-тихите страни на тялото ми
разсъдъкът още веднъж надвива смъртта.

сега си толкова близо, толкова си мой,
по-рано не си бил ничий ти,
не си узнал какво е да тичаш сред мраковете през пролетта,
когато вятър немирник раздухва косите ти,
не си дъвкал зелена трева.

плътта ми крие рани от пожар,
ти не си лекувал нито една от тях;
в плитчините се топят хартиените ти лодки,
облегнат на тъжния му бак,
не си потопил нито един кораб.

в мига, когато си бил най-размножен,
поемайки само самотата в обятията си,
(като че никой не е останал на Земята),
като се обвиваш в духа си,
не си плакал

останал дете, запознай се сега
със страстта на огъня
и още веднъж ме прегърни.

Превод: Каддрие Джесур и Хюсеин Мевсим

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт