В тъжните дни си говорим за поезия

"В тъжните дни не говорим за птици - Съвременна португалска поезия“ на издателство "ДА“, в превод на Мария Георгиева и Цочо Бояджиев

В тъжните дни не говорим за птици, влюбените се появяват през лятото, пеперудите остават около зърното, всичко е лодки, книги и велосипеди и става късно преди да сме се дочакали. В тъжните дни не говорим за птици, а говорим за поезия. Днес стопляме сърцата си с жаркото португалско слънце и погалваме душите си с думите на едни от най-сладкодумните съвременни поети.

Ще преглътнем първото си черно горещо кафе с Педро Тамен. Поетът, който преведе Пруст и тръгна по следите на изгубеното време…

СМЪРТТА СИ НЯМА ДА ТИ ДАМ
Смъртта си няма да ти дам.
Та ти всъщност имаше всичко -
цветето, следобедната почивка, сумрака,
безпокойството на осмото число от месеца,

орбитите на майките, на ръцете,

на чудноватите думи, които нищо не казват.

Всичко имаше: не си ли доволна?

Щастлива ли си да притежаваш всичко, което съм?
Щастлива ли си да изгубиш всичко, което зная?

Не ще ти дам само това, което няма да бъда.
Не, смъртта си няма да ти дам.

Преди да потеглим за работа хвърляме поглед и върху Нуно Жудисе - прозаик, есеист и литературен критик, който ни кара да мечтаем в средата на зимата да бъде лято и свободното ни време да не бъде кът.

СВОБОДНО ВРЕМЕ

Един неделен следобед в Сентрал Парк или
един неделен следобед в Хайд Парк, или
един неделен следобед в Люксембургската градина, или
в който и да е парк в неделен следобед,
би могло да е дабе паркът “Едуардо Седми”,
лягаш в тревата със свито на кравай тяло,

все едно си пъхната в салфетка лъжица.

Следобедът бърше устни с тази
салфетка на цветя, която е твоята неделна
дреха, и те оставя гола под студеното зимно
слънце в един град, който би могъл да е
Ню Йорк, Лондон, Париж или който и да е,
като Лисабон. Дърветата гледат на друга страна,
като разсеяни птици, с измамното
слънце на този следобед. И ти
с пръсти, заплетени в тревата, виждаш
дрехата ти да лети като салфетка
и да потъва в белите облаци на един
зимен следобед.

И преди самите ние да се потопим в белите облаци на нашия зимен следобед се потапяме тайничко в интимните мисли за онзи, когото тайно обичаме. Поетът Жорже Соуза Брага ни дава чудесна идея как да се обясним в любов на любимия. Или как пеперудата така силно потръпва от сладко привличане, че не смее да полети обратно към свободата си.

ЛЮБОВНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Тази нощ сънувах че ти поднасям пръстена на Сатурн
и едва не умрях от страх да не би
да не стане на пръста ти

ПЕПЕРУДАТА кацнала
на зърното ти загуби
воля да лети

Жозе Мигел Силва обаче каца на рамото ни за да ни припомни и онази другата, не толкова хубавата страна на влюбванията. Влюбванията, тези малки пропадания в бездната на душата.

КАЗВАШЕ, че обичаш стихотворения.
Един следобед ти написах повече от пет.
Много са хубави, каза,
трябва да ги покажеш на любимия ми.
Никога повече не се доверих на стиховете,
нито на женския вкус.

Антонио Карлош Кортеш обаче ни връща към мисълта, че въпреки всичко лицата са онези, които не подминават душата ни и остават завинаги, завинаги там. 

СЛЕД ПЛЪТТА

След плътта е
Когато болят костите
И лицето
Отдъхва от умората
И от спомените

След плътта
Когато пръстите ни се срещнат
Узнаваме че най-реално
В нас обитават
Лицата на другите.

И без значение дали денят ни е тъжен или не… говорим за поезия. Но когато е тъжно, със сигурност не споменаваме птиците. Така, както ни учи Филипа Леал. 

В ТЪЖНИТЕ ДНИ НЕ ГОВОРИМ ЗА ПТИЦИ

В тъжните дни не говорим за птици.
Звъним на приятелите и те не са у дома,
а после на улицата измолваме огънче,
все едно молим за ново-новеничко сърце.

В тъжните дни е зима
и ние вървим в студа с цигара в ръката,
за да опарим вятъра, и казваме
“добър ден” на минувачите,
които вече са ни отминали,
без да ги забележим.

В тъжните дни сами си говорим
и винаги има птица, която,
вместо да кацне в сърцето,
стърчи над нещата
и не говори за нас.