„Огън и ярост” на Майкъл Улф

Какво все още не осъзнават медиите за Тръмп

Авторът на бестселъри и колумнист, заобиколил "бюрократичните медии” на Вашингтон, хвана неподготвени послушните като овце журналисти (както и Белия дом). Сега, докато президентът е на път да избухне отвътре, традиционната преса продължава да предава погрешно реалността, защото "всички отчаяно искат да се доберат до парче от него – и това е шансът им!”.

Стандартният модел на действие на Доналд Тръмп – можете да го наречете още "огън и ярост”, за който са характерни конфликтите, обидите, промяната на решения и уволненията, все още продължава да изненадва медиите, които с потрес съобщават за подобни примери. Той е най-предсказуемият човек на света и все пак медиите винаги са смаяни от него. Кой е виновен за това? Отразяването на инцидент с влак изисква различни умения от отразяването на политика. Но политическите репортери продължават да прилагат хиперрационалността на политическия живот и потребността му от причинно-следствени връзки спрямо Тръмп и неговия Бял дом. Според тази гледна точка властта задължително притежава вътрешна логика и цел.

Майкъл Улф

По-рано тази година The New York Times разказа историята за това как през юни Тръмп се опита да уволни специалния съветник Робърт Мюлер. Тя бе вярна – с изключение на един момент: историята на Times набляга на кулминацията в процеса на вземане на решения и на определени съзнателни намерения. Всъщност през по-голямата част от юни Тръмп като ранен звяр всеки ден просто настояваше Мюлер да бъде уволнен. Разликата, която хич не е маловажна, е между това да контролираш нещата и да си извън контрол, между наличието на план, колкото и налудничав да е той, и нервния срив. По същия начин The Washington Post наскоро се опита да обясни притеснението на правния екип на Тръмп за свидетелските му показания пред специалния съветник: тревогата на екипа била свързана с "липсата на точност в речта на президента и склонността му към хиперболизиране”. Това е значително по-мека интерпретация, отколкото да признаеш, че той няма способност да се съобразява с никакви стандартни рамки на езика и реалността.

Като настояват, че Тръмп отказва да се съобразява или му е все едно дали се съобразява, медиите пропускат далеч по-съществения и обезпокоителен момент: че той просто не може да го направи. 

Това, което прилича на пълен хаос, всъщност е той [президентът] в състояние на комфорт, коментира Маги Хаберман от Times.

Хаберман, която упорито претендира, че "притежава” историята на Тръмп, твърди нещо, доста сходно с президентската стратегия и гледна точка.

Наскоро Хоуп Хикс, най-надеждният медиен канал за достъп до президента, напусна поста си на директор по комуникациите в Белия дом и много репортери възприеха заминаването ѝ като загуба на най-важния служител, въвеждащ някакви ограничения и организация в западното крило. Всъщност Хоуп Хикс нямаше опит в правителствената политика – преди кампанията на Тръмп е била PR сътрудник за модната линия с дрехи на Иванка Тръмп и е обсебването ѝ от президента и семейството му напомня на предаността на последовател от някакъв култ. Ролята на 29-годишната Хикс в Белия дом може по-точно да бъде описана като ключов фактор за задоволяване на постоянните капризи на Тръмп. С лошия си избор на мъже – най-лошите от мъжете край Тръмп, – първо Кори Левандовски, който нападна жена репортер по време на предизборната кампания, а след това Роб Портър, уволнен за домашно насилие срещу бившите си две съпруги, както и със злополучното си участие в импулсивните решения на президента и всекидневните му лекомислени прояви, Хикс, въпреки куртоазното отношение на медиите към нея, е доста емблематичен пример за дисфункция.

Малък брой новинарски организации във Вашингтон (все по-малко, тъй като медиите се свиват), всяка, конкурираща се с другите, но същевременно всички, следващи послушно параметрите на играта, които взаимно задават, доминират формата и стилистиката на политическото отразяване. Макар да възприемаме това като журналистика – често с критиката, че тя клони към либералната журналистика, – можем да я приемем и за друг вид бюрокрация, стремяща се да защитава собствените си интереси.

 

Не като част от тази бюрокрация – всъщност без работодател – през изминалата година влязох в Белия дом и имах възможност да наблюдавам отблизо живота в Западното крило, където цари невиждано в историята управленско и интелектуално невежество. Книгата, която написах – и която представя служителите на Западното крило не толкова като част от предсказуема политическа екосистема, а като хора, уловени в необичайна ситуация извън техния контрол, която не са способни да проумеят – бе приета от читателите, но различни представители на вашингтонските медии се отнесоха към нея с подозрение.

През по-голямата част от съвременната медийна епоха институционалните медии съществуват паралелно със свободните медии – широк кръг от независими писатели, които представят събития в различна стилистика, тон и чувствителност от тези на официалните медии. Една от последиците от смъртта на толкова голям брой от списанията, подкрепящи този вид писане, е, че единствената възможност за кариера в новините вече е в институционалните медии, където журналистите са длъжни да се съобразяват с правилата на работодателя си. Ако искате да правите журналистическа кариера, професионалната гравитация неизбежно ви отвежда в The New York Times, The Washington Post, CNN, Bloomber или неколцина други, с настоятелното предупреждение да не се отклонявате прекалено много от тяхната ориентация още преди да сте стигнали дотам (десните медии имат свои собствени стандарти и практики). Все повече и повече приемаме, че бюрократичният стил на новините – общ продукт на екип от мениджъри, продуценти, дигитални екипи и адвокати, както и репортери – е единственият възможен начин, по който се правят и трябва да се правят нещата.

Наскоро чух Джейк Тапър от CNN да атакува отклоняването ми от журналистическата форма, казвайки, че ако Белият дом на Тръмп отказва да спазва стандартите, то поне "ние” трябва да го правим. Кои, зачудих се аз, сме тези "ние”? Тоест, какво общо имам с Джейк Тапър освен темата за Тръмп? Тапър е телевизионен водещ, който работи за йерархична организация със сложни програми и планове. Аз съм писател, който работи напълно сам.

Заобиколих системата, хващайки неподготвен и журналистическия апарат, и Белия дом. Редица защитници на бюрократичната журналистика ме обвиниха, че донякъде съм заблудил хората за намеренията си; че съм се държал като актьор, който се е представил за съучастник или симпатизант на Белия дом; и след като съм спечелил доверието на висши правителствени служители, съм нарушил неофициалното ни споразумение и съм разкрил споделените от тях тайни драми. Не съм го направил – или по-скоро, не ми се наложи. Този Бял дом е толкова пропусклив и хаотичен. Но дори да го бях направил – какво значение има, ако това е пътят към истинската история? Правейки това – или ако мнозина го направят, би могло да се навреди на интересите на институционалните журналисти, тези, които трябва да се връщат там на работа всеки ден. Да, признавам, така е. Но аз не съм в този отбор. И кой извън журналистическата бюрокрация и групата на правителствените служители смята, че служим по-добре на обществото, като пазим тази поверена ни информация?

Има и друг вид проблем, който не е свързан с някакъв метод или мисия, а с темперамент. Много малко хора във вашингтонската журналистическа бюрокрация са добри писатели – малцина са тези, които дори биха помислили, че тяхната основна задача е да бъдат писатели, или пък, че доброто писане е достоен стремеж (това е журналистика от друга епоха). Те проучват, те са изследователи, съдебни специалисти, специалисти по данни, политолози, лобисти, дигитални предприемачи, амбициозни продуценти на новини, самите те бъдещи политици и медийни суперзвезди, но не са писатели – езикът умира в ръцете им. Достатъчно е да кажа, че моят разказ за историята на Тръмп шокира хората, предаващи всеки ден новини за Тръмп на принципа капка по капка, и направи този Бял дом много по-истински и по-реален, отколкото тяхното капковидно новинарство някога би могло. И с всичко това – с моето творческо нахлуване в Белия дом и връщането ми оттам с пикантна история, да не споменавам големите тиражи, които направи книгата ми в тази дигитална епоха – изглежда вбесих доста от кацналите на журналистическия Олимп персони.

Да не забравяме и парите.

За медиите Доналд Тръмп е златната гъска.

Но може да е златна гъска с нулев резултат. Това, което един от нас взема, друг го губи.

Когато Доналд Тръмп напусне Белия дом – а аз съм сигурен, че това ще стане по-скоро, отколкото по-късно, – пресата, Times и WaPo, както и социалните медии ще изпаднат в ступор и депресия. Сайтове като Politico, BuzzFeed и Axios – ще стигнат до крайности. Огромният брой абонати, с които се хвали Times, ще се срине шеметно. Майк Пенс, каквото и да мислите за политиката му, е най-скучният човек на света и ще му отмъсти по тръмповски на новинарската индустрия, като я смаже.

Тъй че вземете колкото можете повече, докато още можете. Fox News стигнаха до абсурдни ситуации, защото осъзнаха, че това вероятно е последният им шанс. Трудно е да си представиш нещо, което Джо и Мика от MSNBC – някога яростни привърженици на Тръмп, сега негови яростни убийци – не биха направили, за да се доберат до поредното Тръмп заглавие и да изживеят още един Тръмп ден. Ако AT&T направи убедителна оферта за сливане или се появи друга възможност, Джеф Зукър от CNN ще си плюе на петите в мига, в който Тръмп се срине. Всъщност внимавайте какво внушавате с подтекста на следващите си медийни съобщения, защото не трябва да отписвате президента прекалено бързо: да, той е луд, но не го подценявайте!

Разбирането на феномена Тръмп, как се случи всичко това, какво означава той и какво е, ще бъде интелектуалното и творческо бойно поле на следващото поколение. Но сега, когато сме се запътили към края му, всички отчаяно искат да се доберат до парче от него – и това е шансът им! В света на Тръмп, казано с цялата ирония, една книга – предлагаща още повече Тръмп, отколкото всички тръмповски медии постоянно бълват – може да предизвика световна шумотевица. Книгата ми, с цялата тази съкровищница от информация за Тръмп, вече не е просто книга, а сеизмично политическо събитие. Често ми задават въпроса какво съм искал да постигна. Предположението е, че съм се стремил да постигна нещо повече от това да опиша видяното от мен. Не съм. Но съм убеден, че съм предложил по-добро описание, отколкото някой досега е правил.

В политиката, както най-често се описва тя от политическите репортери, има известна доза претенция. Смята се, че политиците, независимо от нивото на перфидността им, са изключително внимателни спрямо причинно-следствените връзки. Приема се, че те знаят какво правят. Те правят това, което правят, поради определени причини, почтени или не толкова. Тази полуфантазия крепи Вашингтон и демокрацията. Изборът на Тръмп може би фатално подкопа въпросната заблуда. Но политическите медии бързо дойдоха на себе си и изградиха нова реалност, тип всичко-е-наред, макар и на фона на много по-ниско спусната летва с очаквания. Доналд Тръмп, независимо от това колко повърхностен може да е опитът му, колко странно изглежда поведението му и колко очевидно ограничени са интелектуалните му способности, все пак насочва върховната изпълнителна власт към конкретни цели. Оттук и политиката му – такава, каквато я познаваме. Имиграция, данъчна реформа, Северна Корея – може да не ви харесва това, което прави, но той го прави, колкото крайно и странно да е.

Срещу това аз предложих портрет на нещо, приличащо по-скоро на пълно бедствие и тотален хаос, гигантски провал на импулсите и контрола, нещо, което всъщност би било доста комично, ако не беше толкова отблъскващо и страшно. Един Бял дом без цели или способности, не само некомпетентен, но и без връзка между мисъл и реч, място, към което всички хора в него се отнасят открито презрително, боящи се може би повече за кариерата си, отколкото за страната, но и – с повече безкористност, отколкото бихте очаквали – изпитващи и доста страх заради благосъстоянието ѝ.

Това е портретът, който според много читатели изглежда е по-правдоподобен от онзи, който обикновено представя един силен Доналд Тръмп, налагащ своята драматична и донкихотовска воля. Нова базова линия с очаквания, сред които е заложена и лудостта, а падението на самия Тръмп е неизбежният резултат – ето това ми се иска да вярвам, че съм помогнал да бъде установено. 

Източник: The Hollywood Reporter

Превод: Паулина Мичева

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още РеAкция