Валери Петров и тънкото море на детството

Детето, което живее в нас, трябва да бъде обгрижвано и обичано. Едва ли има по-добра храна за душата от звънките и някак уютни думи на Валери Петров. Колко често си спомняме за нашите умалени версии, които сякаш са застинали в миналото? На някоя детска площадка, в прегръдките на родителите, на някой плаж, с любимата книга, играчка... Днес се впускаме в тънкото море на спомените и детството. Превръщаме се в малки момчета и момичета, каквито може би винаги сме били. Откъс от "Пук" на Валери Петров и изключителните илюстрации на Мила Янева-Табакова.

Пук!

Това се случило едно лято. Съвсем близо до плажа, от който долитали смях и викове, стърчала сред пясъка стъклена телефонна кабина. А вътре в кабината стояло малкото Лили по банско костюмче. С едната си ръчичка то държало слушалката, а с другата – пластмасово харпунче; от време на време то се почесвало с харпунчето между плешките, защото кожата му се белела от слънцето и го сърбяла. Представяте ли си картинката: най-отпред кабината с Лилито, зад нея – жълтият плаж с чадърите, а най-отзад – синьото море и белите чайки над него.

И ето че отнейде се появил Набръчкания човек. Той много бързал да телефонира някъде, но нямало какво да прави – застанал пред кабината и зачакал.

Минала минута, минали две. Набръчкания човек вече не можел да търпи. Той отворил вратата на кабината и казал:

–Хайде, малката, приключвай! Вече десет минути говориш!

–Ама аз не говоря – казало Лилито.

–Как не говориш! – учудил се Набръчкания човек. – А какво правиш?

–Слушам приказка – отговорило Лилито.

Какво-о-о? – казал Набръчкания човек. Той не бил чувал, че има един телефонен номер, от който разказват за децата всеки ден по една нова приказка, и сега, за да не се види усмивката му, нарочно се намръщил и казал: – Хайде, хайде, ще ѝ чуеш края друг път, от вашия си телефон!

–Ама тя сега почва! – казало Лилито. – И съм си пуснала стотинката!

–И искаш да я чуеш цялата, така ли? – погледнал го Набръчкания човек.

–Така! – отговорило Лилито. – Тя е толкова интересна!

–Откъде пък знаеш? – попитал Набръчкания човек.

–Защото ѝ чух края – казало Лилито.

–И за какво се разказва? – запитал Набръчкания човек.

–За едно момиченце, което е слязло в дълбокото – казало Лилито. – И то се казва Лили като мен!

–Брей! – престорил се на учуден Набръчкания човек. – А можеш ли да се гмуркаш?

–Мога. Обаче само дето морето е тънко – признало си Лилито. – Защото мама...

–Дето морето е какво? – прекъснал го Набръчкания човек.

–Тънко! – повторило Лилито. – Дето вълничките... То продължило да обяснява, но Набръчкания човек не го чувал, защото в главата му се били завъртели едни особени мисли. (Той, кой знае защо, от време на време мислел в стихове, затова и сега се получило нещо като стихотворение.) И ето какви били мислите му:

Ах, колко чисто, прозрачно и звънко 

звучи това детско "морето е тънко“!

Като шум в раковина 

тази дума невинна,

уж на смях

и уж нежно, 

казва ясно – 

на нас, нали? –

че сме, ах, 

безнадеждно 

и ужасно 

пораснали!

И като свършил да мисли тези неща (които, разбира се, не са за деца), Набръчкания човек казал:

–Добре. Изслушай си приказката! Само дано не е дълга – имам цели три разговора да водя, за твое сведение.

Лилито много се зарадвало.

–Благодаря! – казало то, но тъкмо да затвори вратата на телефонната кабина, Набръчкания човек прибавил:

–Я чакай да чуя малко и аз, толкоз ли е интересна.

Лилито му подало слушалката и той я прилепил към ухото си.

И изведнъж станало чудо! Кабината потънала надолу като асансьор, а Набръчкания човек със слушалката в ръка останал нейде горе. Изчезнали шумът на плажа и крясъкът на чайките – станало невероятно тихо, защото телефонната кабина се била превърнала в подводна камера за изследване на морското дъно и вече отвсякъде я обграждала синьозелена вода, в която плували най-различни по вид и цвят същества. Кабината слизала все по-надълбоко, докато най-сетне нещо звъннало в нея, тя се заклатила, спряла неподвижна и Лилито преспокойно излязло навън с харпунчето си в ръка.

Колко красиво било всичко! Една по-чудна от друга се редували хубостите наоколо. Странни морски животни, прилични на хризантеми, шавали с прозрачни пипала; кафяви и зелени водорасли вълнували приказни пасбища, сред които се стрелкали шарено набраздени рибки. Лилито гледало наляво, гледало надясно, въртяло се омаяно на всички страни, но колкото и да се въртяло...

... едно ужасно същество, което се било появило иззад скалите и сега плувало зад него, все се изхитрявало да остане откъм гърба му, тъй че Лилито продължавало пътя си, без да подозира опасността.

 

книга представяне откъс,