Тил! Тил Уленшпигел отново е дошъл!

Новият роман на Даниел Келман ни връща в героичната епоха на великия трикстер .

Не очаквах да прочета нов роман за любимия фламандски храбрец. Не очаквах, че пак ще се върна при пепелта на стария Клаас (която бие в гърдите ми откак Шарл дьо Костер го написа). Не се сърдете, аз съм момче и за мен това е все едно "Потоп“ на Сенкевич или историите за добрия крал Артур. Вълнувам се, а и не го очаквах от Даниел Келман, когото свързвам най-вече с пиеси като "Наставникът“ и "Бъдни вечер“. Относително младият германски писател досега ми се струваше обран, лаконичен и склонен към съвременни, винаги малко иронично разказани истории. 

www.aesop.com

Сега обаче дочитам "Тил“, романа му за самия Тил Уленшпигел, немския Робин Худ. В тази книга се ражда и вече се разкъсва Германия, дори езикът още е съвсем нов (самата идея да се пишат стихове на немски звучи странно за героите на книгата – Нибелунгите вече са далеч от тях), Лутер и папата са се изправили един срещу друг, а протестантите още не са напълно протестанти, защото от време на време по стар навик се молят на света Богородица. И пак, както при Костер, става дума за свободата на Тил, за желанието да се оплезиш дори на могъщия император или на испанския крал, за нежеланието кротко да умреш с топли пантофи на краката. От време на време историческите романи убедително напомнят за себе си; жанрът не е приключил, появяват се книги като тези на Бърнард Корнуел, Ласло Мартон, Артюр Жапен, Мишел Фейбър и – в случая – Даниел Келман. 

Тил се появява сякаш от нищото, забавлява и трогва своите северняци с представление по позната италианска новела, превърнала се в английска трагедия (макар да им говори на труден за разбиране южен диалект, което може и да е намигане към публиката от страна на бавареца Келман). Той пее – и при неговата песен поне на мен ми се прииска пак да чуя “Unser liebe Fraue”, старата ландскнехтска маршова мелодия. Книгата изобщо ни връща към разкошния и ужасяващ още от първите си години XVII век с неговите религиозни войни, бунтове, фантастични дрехи, безумни нрави и дълбоки противоречия. В тази атмосфера няма нищо чудно, че знаменитият Тил е близък с принцовете (и с поне една принцеса) на Свещената римска империя, че дружи и се наддумва с големите умове и владетели на своята епоха. 

Възможно ли е някой в Германия, Фландрия и Бургундия от времето на Тил да е чувал за Джон Дън? Излишен въпрос. Възможно е, защото цивилизацията в романа трябва да е интересна, тя задължително трябва да бъде свръхцивилизация. Точно толкова възможно е, колкото да разпознаем Шекспир в някоя от сцените, разигравани от Уленшпигел… а и не само в сцените. Ако и самият д-р Фауст присъства в публиката, какво значение има един малък анахронизъм? Целта на писателя е да ни достави удоволствие, така че нечий и друг живот може да бъде поразтегнат в романовото време. Да не говорим, че толкова много знаменити ренесансови личности са сключвали договори с Дявола, че е напълно възможно всички да са се оказали съвременници в един момент. 

Не търсете обаче познатата, мрачна атмосфера от славните приключения на Тил Уленшпигел и Ламме Гудзак из Фландрия и другаде, както ги е описал Костер. "Тил“ на Келман е съвсем различен и шутовската корица много подхожда на романа. В епоха на хистриони, мошеници, авантюристи и художници вечният Уленшпигел не би могъл да остане твърде сериозен прекалено дълго. 

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт