Поезията на Ронсар за първи път в представително издание

Сонетите и одите на Ронсар излизат в превод на Кирил Кадийски .

Край този извор жадният няма да умре 

Простете за неволната закачка с прочутите думи на Вийон; тук няма да става дума за него, но задачата на автора на отзив е неблагодарна: да привлече внимание, без да излъже. В случая, след като вниманието вече е привлечено, ето и новината – излиза нов том с български преводи на сонети и оди от френския ренесансов поет Пиер дьо Ронсар. Край този литературен извор самата жажда е по-скоро повод за радост. 

Преводите са на Кирил Кадийски, за когото няма нужда да се дават излишни обяснения. Може би най-професионално звучащият български лирик и преводач на класическа поезия от френски и руски език в последните години създаде голям брой собствени сонети. Затова и тази капризна, на пръв поглед остаряла форма може би го е привлякла към Ронсар. Или пък работата над Ронсар е била провокираща за част от собствените сонети на българския поет? Нищо не пречи и двете предположения да са верни. 

Пиер Ронсар, "Поезия“, в издание на "Колибри“, включва три групи любовни сонети (любовните обекти се сменят, но чувството винаги е силно), отделен корпус сонети с разнообразни посвещения и раздел с оди и елегии в различни размери. Томчето е още по-ценно заради френските текстове, дадени в интегрален вид, но с осъвременен правопис, паралелно с българските версии. Това позволява на читателя донякъде да си даде сметка за предизвикателството пред преводача. Дори само бегло поназнайващият френски ще установи, че всеки от Ронсаровите поетични текстове неизбежно зазвучава различно на двата езика. Да запазиш строгия размер, идеята и понякога дори игрите на думи на автор от XVI в. често изисква разместването на фрази с по няколко стиха нагоре или надолу в рамките на едно и също стихотворение. Работата на Кадийски в случая е била да строши и да пренареди един ценен витраж, прикривайки следите си. Успехът е налице, но много от сонетите трябва да бъдат препрочетени по няколко пъти и на двата езика, за да проличи колко изобретателност и умение са необходими при смяната от френски на български. 

Пиер дьо Ронсар е една от олимпийските фигури на френската литература. Едновременно придворен автор (винаги проблематична позиция), ерудит, възпитан в чисто ренесансов дух на постоянен контакт с гръцките и римските лирици и част от Плеядата, която си поставя за цел ни повече, ни по-малко, а направо да изобрети и наложи модерен френски език, Ронсар лесно буди тревогата, която читателят може да изпита пред твърде респектиращо наследство. Но неговите текстове всъщност са достъпни: всеки, която е изпитал удоволствие от сонетите на Шекспир (включително и в превод на Кадийски) и особено на Петрарка, ще се озове в познати води. Амур отново е жесток, стрелите му все така пронизват влюбения, жените са виждани ту като недостъпната Диана, ту като страстната Венера… Само че тук не сме в територията на имитацията и клишето, а действително при чистия извор на Новото време. 

Ронсар бяга от Средновековието, той не иска да бъде поредният трубадур, възпяващ наивно чувство и прибягващ до заемки от "Песен на песните“, нито до тромави латинизми, останали от манастирското обучение. Вдъхновява го представата му за поетическото наследство на някогашна Александрия, за свежата елегантност на култивирано чувство, обогатено с реторика. Дори когато страда, го прави красиво. Позволява си да е духовит. В осемнайсети век всички тези ловкости ще потънат в скуката на повторението, но в шестнайсетото столетие, когато Религиозните войни и последният етап на Ренесанса взривяват културата, Ронсар е новатор. Той е точно толкова изкусителен, колкото иска да бъде. Пише едновременно за любимите си и за невидима публика от дворяни. За да го четем по-лесно, в някакъв смисъл трябва да можем да си представим себе си като хора от неговата епоха. В тази игра българският преводач отдавна се е доказал. 

Повече за премиерата ето тук.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт