Носталгии на един „чудак“

Том Ханкс, пишещите машини и любовта към разказа.

Когато видях за пръв път книгата с разкази от Том Ханкс, не издържах и си помислих по български: Хайде сега пък и разкази! Някой трябва да му ги е написал… После се сетих, че Ханкс е интелигентен артист с разнообразно амплоа; всъщност защо да не напише разкази, след като у нас всеки пише каквото му дойде наум? Потърсих повече информация и се оказа, че той публикува разкази в периодични издания от няколко години насам, но едва сега излиза първият му цялостен сборник. И така в крайна сметка отворих книгата. Първият разказ ми се видя интересен, но пък писателите често поставят в началото най-добрите си разкази, а после качеството на останалите запълзява надолу. Прочетох втория, после третия и четвъртия… Съвсем очевиден е стремежът към разнообразие: тематично, но също така стилово и структурно. Читателят не се отегчава (обичаен ефект при сборници с разкази), а след края на всяко произведение любопитно очаква с какво ще го изненада следващото. Том Ханкс е свършил добра работа и е овладял, направо професионално, бих казала, майсторството на краткия разказ. (Всъщност сборникът съдържа седемнайсет разказа, четири от които са по трийсетина, а един – цели четирийсет страници.) 

Той разнообразява дори стила и атмосферата на различни произведения в зависимост от психологията на главния герой. И все пак, въпреки разнообразието от герои и сюжети, сборникът не е точно сборник, а си е добре обмислена и свързана с тънки, не винаги видими нишки книга. Има една групичка от четирима герои (представителни за социалния образ на днешния "среден“ американец), които изникват в различни сюжети и обстоятелства; на четири, равномерно разпределени сред съдържанието места, се появява със своите репортажи журналистът Ханк Фисет, чието име/поведение навярно неслучайно напомня името/мнението на самия автор. Нищо обаче не може да се сравни по упоритост с вездесъщата тема за пишещите машини. Те са навсякъде, сякаш във всички разкази: понякога на преден сюжетен план и цялото действие се върти около тях, друг път са потулени в гънките на разказа така, че само най-внимателният читател би могъл да ги забележи. (В тази особеност добре прозира автобиографичният момент в разказите, защото самият Ханкс е любител и колекционер на пишещи машини.) Най-кратко казано, пишещата машина на Том Ханкс е много повече от антикварна находка, чудновато оръдие на труда или колекционерски предмет, нищо че на различни места и при различни обстоятелства изглежда точно това. Тя е преди всичко символ – на носталгията по едно отминало и по-"обикновено“ време, в което хората са имали повече нужда да се вглеждат в себе си и да общуват помежду си, но не с есемеси и в чатове, а с обикновени, грижливо написани писма. 

Това ни отвежда към атмосферата и емоционалното внушение на цялата книга. Ние не можем да се откажем от техническия прогрес, който ни дърпа все по-бързо напред, но душите ни изостават в миналото, край пишещите машини и спомените за неподправената и спонтанна сърдечност на някогашните хора. Героите на седемнайсетте разказа, колкото и да са различни помежду си: от работник в склада на някакъв магазин и безработен актьор до мултимилиардер от 2039 година, копнеят по не толкова далечното минало, затворено между 1939 и 1978 година, където са останали да бродят "съзерцанията на техните сърца“. Само така можем да разберем иначе странното заглавие на сборника, което не е заглавие на нито един от разказите вътре в него. Фразата, която на български е преведена като "рядък модел“, на английски е "uncommon type“ и в действителност иска да бъде разбрана като "рядък вид“ или "странен екземпляр“ (но също така съдържа игра с думи, защото type означава и шрифт на машина). Това е характерът на много от героите, но и на самия разказвач: чудаци посред обичайните представители на своето време. Книгата се чете с удоволствие и с усещането, че някой споделя с теб сърдечни истории, особено от онези читатели, които носят в себе си нещо от "редкия вид“. А в края, сякаш специално за българските читатели, присъства и разказ изключително любопитен, защото е на българска тема. Той проследява историята на един български помак, Асан Чепик, избягал по комунистическо време от лагера Куциян и успял да се добере с много перипетии до Америка. Тук вече си спомняме, че Ханкс има съпруга с българо-гръцки произход и от това сякаш ни става още по-близък.

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт