Това са съзерцанията на сърцето ми
Един наистина рядък модел. Някои разкази от любимия Том Ханкс.
Том Ханкс е рядък модел актьор, също като заглавието на книгата си. Не защото има 2 последователни Оскара в категорията "Най-добър актьор”, също като Спенсър Трейси. А защото образите, които изгражда, са неизличими от ума. Достатъчно е да споменем "Филаделфия”, "Форест Гъмп” и "Корабокрушенецът”. Ханкс се изявява и като сценарист и режисьор, т.е. сборникът с разкази е само още един протуберанс на творческата му природа. Книгата излиза на български наесен. Посвещението гласи: "На Рита и всички деца. Дължи се на Нора”. (Да, да, за Нора Ефрон става дума).
Тя не търсеше да купи стара пишеща машина. Не се нуждаеше от нищо и не желаеше да се сдобива с повече притежания – нови, употребявани или антики – с абсолютно нищо. Беше се заклела да устои на неотдавнашните си лични неуспехи с период на спартански живот; нововъзприет минимализъм, живот, който да можеше да се побере в колата ѝ.
Харесваше малкия си апартамент западно от река Куйахога. Отърва се от всички дрехи, които беше носила с онзи тиквеник; готвеше си почти всяка вечер и често слушаше записи на медитация. Имаше спестени достатъчно пари, та да ѝ стигнат до Нова година, което позволяваше лениво и безцелно лято. През януари езерото сигурно щеше да замръзне и тръбите в сградата ѝ щяха да се пръснат, но дотогава нея вече нямаше да я има. Ню Йорк, или Атланта, или Остин, или Ню Орлиънс. Имаше възможности в изобилие, стига да пътуваше с малко багаж. Но методистката църква на Лейкуд беше организирала съботна разпродажба на ъгъла на Мичиган и Сикамор Стрийт за набиране на средства за обслужване на комунални програми като безплатни дневни грижи, подпомагане на възстановяващи се от зависимости и кой знае, може би нещо като "Топли ястия на колела“. Нито беше редовна посетителка на църквата, нито беше методистка, но до голяма степен беше убедена, че да се ровиш сред изложени на сгъваеми масички боклуци втора ръка, няма как да е израз на набожност.
На шега за малко да купи комплект алуминиеви подноси за сервиране, но на три от тях имаше следи от ръжда. Кутиите с евтини бижута не предложиха скрито съкровище. А после зърна пластмасови формички за ледени близалки. Като дете нейно беше задължението да налива портокалов или друг сок във формите и да пъха вътре пластмасови дръжки, а когато фризерът си свършеше работата, имаха на разположение ледени лакомства на много прилична цена. Почти успяваше да почувства горещия летен вятър в подножието на планината и как ръцете ѝ лепнеха от топящия се заледен плодов сироп. Купи комплекта срещу един долар, без да се пазари.
Пишещата машина беше на същата маса, цветът ѝ беше избеляло "поп арт червено“ – в никакъв случай не представляваше атракция. Онова, което привлече погледа ѝ, беше лепенката в горния ляв ъгъл на капака. Оригиналният собственик беше написал с малки букви и подчертано (с клавиш "шифт“ плюс клавиш 6:
това са съзерцанията на моето сърце
Думите бяха напечатани преди трийсет години, когато машината е била чисто нова, току-що извадена от кутията, може би подарък за тринайсетия рожден ден на момиче. По-скорошен собственик беше написал "Купи ме за пет долара“ и беше поставил листа на валяка.
Машината беше портативна; корпусът беше пластмасов. Лентата беше двуцветна, червена и черна, а на мястото, където някога беше стояла марката – "Смит Корона“, "Брадър“ или "Оливети“, – имаше дупка. Вървеше с червеникав калъф от изкуствена кожа с бутон, който го отваряше. Тя натисна три клавиша – "А“, "Ф“ и "П“ – те всички удариха по листа, а после се върнаха обратно по местата си. Значи нещото работеше горе-долу.
– Наистина ли тази пишеща машина струва пет долара? – попита тя госпожа методистката зад близката сгъваема масичка.
– Това тук ли? – попита жената. – Според мен работи, но вече никой не използва пишещи машини.
Не това беше въпросът, който зададе, но не я беше грижа.
– Ще я взема.
– Покажете ми парите.
И ей тъй на, методистите забогатяха с пет долара.
* * *
Когато се прибра в апартамента, приготви доза замразен сок от ананас за по-късно вечерта. Щеше да хапне няколко близалки, след като денят се разхлади, когато вече можеше да отвори прозорците и да чака да види първите светулки. Измъкна пишещата машина от евтиния ѝ калъф, разположи я на миниатюрната си кухненска маса и постави лист хартия от контейнера на лазерния принтер. Изпробва всички клавиши – много от тях заяждаха. Едно от четирите гумени крачета от долната страна на корпуса липсваше, така че машината се поклащаше леко. Удари силно всеки от клавишите на горния ред, като също така превключи на главни букви и се помъчи (с известен успех) да разхлаби блокиралите. Макар и лентата да беше стара, буквите бяха четими. Изпробва шпацията на връщане на шейната – единична и двойна, – която работеше, но не и звънчето. Ограничителите на полетата задраха и после застанаха по местата си.
Пишещата машина се нуждаеше от сериозно почистване и смазване, което според нея щеше да струва около двайсет и пет долара. Но сега се зае с по-голямата главоблъсканица, такава, пред която се изправяше всеки, купил пишеща машина през третото хилядолетие: каква е целта на покупката? Да адресира пощенски пликове. Майка ѝ би се радвала на писма, напечатани на машина от своята скитаща дъщеря. Би могла да праща обидни послания на бившия си. Неща от сорта: "Здрасти, Тиквеник, допусна шибана грешка!“. И няма да се бои, че ще се запази архив на имейлите ѝ. Би могла да напечата някакъв коментар, да направи дигитална снимка с телефона си и да я публикува в блога си или във Фейсбук. Би могла да състави списък със задачи за вратата на хладилника. Това правеше общо пет модерни/ретро причини да притежава нова/стара пишеща машина. Само да добавеше някое и друго прочувствено съзерцание и щеше да разполага с шест солидни области на приложение.
Напечата оригиналните намерения на собственика за тази машина.
Превод: Надя Баева
откъс Том Ханкс книга литература
бюлетин
още авангарт
-
Поезията на Луи Арагон и Пол Елюар
Тази година отбелязваме 100 години от създаването на сюрреализма
-
Поезията не трябва да свети, тя трябва да осветява
„Ана Бландиана: Между мълчанието и греха“ е в програмата на фестивала Синелибри
-
Вътрешната страна на живота
„Мила Жасмин, ти искаше да избягаме заедно. Но някои птици не мигрират. Те изчакват зимата...