Жозе Сарамаго за този свят, и за другия

Навършват се 20 години от деня, в който португалски писател получава Нобел за литература за първи път.

 

"Едни от най-големите писатели на нашето съвремие извличат наслада от дългите изречения, разбиващи на пух и прах всякакви пунктуационни правила – такива са Томас Бернхард, Бохумил Храбал, Роберто Боланьо. Ала никой не може да се сравнява със Сарамаго. Последният звучи като древен мъдрец и дете едновременно, сякаш не той разказва историите, които разказва.“ – Ню Йоркър

На 15 декември 2018 г. се навършват точно 20 години от деня, в който Португалия се окичи с Нобелова награда за литература за първи път. Отличие, което народът на тази страна навярно е заслужил. Държавата на този народ – не. Но оттогава насам от книгите на Жозе Сарамаго са продадени милионни тиражи на 25 езика в цял свят. Самият Харолд Блум го определя като най-великия съвременен романист.

Неумолим във възгледите си и предан докрай на самобитния си, "криптиран” литературен език, португалецът получава най-високата литературна награда през 1998 година, "заради това че с притчи, построени с въображение, състрадание и ирония, ни дава все нови и нови шансове да уловим изплъзващата се действителност.” Само седем години по-рано, през 1991-ва,  португалското правителство отказва да представи неговото "Евангелие по Исуса Христа“ на конкурса за Европейска литературна награда. Обезсърчен от цензурата на мракобесната власт, писателят напуска родината си и заминава в изгнание на испанския остров Лансароте. Там остава до смъртта си (2010 г.) със своята вярна спътница Пилар дел Рио. Нейната обич е кислород за духа му…

Роден през 1922 г. в семейството на безимотни, клети селяни, той е ярък пример за самонаправил се творец, чието литературно наследство го обрича на вечност. Първата му книга, "Земя на греха“, е публикувана през 1947 г. След нея (внимание, графомани!) в продължение на 20 години не пише. Смята, че няма какво да каже. Едва през 80-те години на миналия век се връща към литературата и издава романи, които го прославят в цял свят - сред тях са "Годината на смъртта на Рикардо Рейш“, "История на обсадата на Лисабон“ и "Каменният сал”. У нас са издавани и преиздавани  знаковите за неговата космогония "Слепота”, "Проглеждане”, "Евангелие по Исуса Христа”, "Пътуването на слона”. Наскоро, близо 60 години след написването си, беше открит ръкописът на "Skylight” – роман, който Сарамаго изпраща на издателите през далечната 1953 г., но така и не получава отговор. Този факт скършва желанието му да пише в течение на две десетилетия. Единствената му детска творба носи заглавие "Най-голямото цвете в света” и вдъхновява създаването на късометражен филм. Това е нещо като билдунгсроман - красиво притихнала история, в която единствените диалози са разговорите на вятъра с проскърцването на някоя врата.

"Приумиците на смъртта” е гениална приумица, в която, както подсказва заглавието, най-жизнеутвърждаващата роля авторът отрежда на смъртта. Защото ако не престанем да умираме, загиваме, нали? По аналогия със "Слепота”, Сарамаго поставя неизвестен град в абсурдна ситуация и прави безупречна дисекция на настоящето. И няма как в гърлото ти да не заседне буца в момента, в който очите ти припадат върху изречението: 

На следващия ден никой не умря

Смъртта е забравила да изпълни задължението си, пленена от една сюита на Бах, от нейно величество Музиката…

Идеята за "Двойникът” се ражда, защото "стара като страховете ни, представата за двойствеността преследва умовете на всяка култура”. По този повод един друг кристален ум, ирландският писател Джон Банвил, споделя следното наблюдение: "Гледната точка на Сарамаго е умна и смущаваща. Тя се характеризира с черно чувство за хумор, с онази застинала откъснатост от случващото се, типична за Кафка, с веселата свирепост на Селин и със стремглавия, неудържим стил на Бекет в "Малоун умира”. 

Наскоро се появи ново българско издание на "Възпоминание за манастира” (“Балтазар и Блимунда”) – един от върховете в творчеството на Сарамаго. Омагьосващ роман, в който действието се развива в Португалия по времето на Инквизицията. Какво става с мечтите на "обикновените” хора,  когато кралят и църквата упражняват абсолютна власт, белязана от мерзости? Историята на Балтазар и Блимунда е удостоена с Голямата награда на Португалския ПЕН-клуб. Не закъсняват сравненията с творчеството на Маркес и с "Името на розата“ на Умберто Еко.

"Каин” e лебедовата песен на писателя – предупредителен знак за двойното счетоводство господне. Разюздана пародия, която уж следва да ни убеди, че някой ден всичко ще си дойде на място, че еволюцията в мисленето е неизбежна и неотменима - като смъртта... Не е ли чудно, пита Сарамаго, че хората говорят така лекомислено за бъдещето, все едно го държат в ръка, все едно е в тяхна власт да го отдалечат или приближат според нуждите и изгодите във всеки момент?

Като човек с будна гражданска съвест авторът на "Слепота” не пропускаше да осъди арогантността на корпорациите и диктатурата на пазара. Вярваше, че езикът избира писателите, от които се нуждае, а не те него. И се гневеше, че някои хора цял живот четат и никога не стигат по-далече от думите на страницата. Защото така и не осъзнават, че думите са само брод за пресичане на бързоструйна река.

За да стигнем сами до отсрещния бряг…

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт