Жозе Сарамаго: „Думите ни принадлежат, за да воюваме мирно”

Юлия Хаджиева разказва за един от най-бележитите съвременни писатели.

 

Творчеството му е катехизис на богохулството. Процес на развенчаване на най-големия универсален мит - този за вездесъщия, всесилен и справедлив бог, без значение какво е името му. От шедьовъра "Възпоминание за манастира”, през "Слепота” и "Проглеждане”, чак до "Приумиците на смъртта” и "Пътуването на слона” -  книгите на португалеца Жозе Сарамаго са поразителни алегории, омесени от фантазия, състрадание към уязвимите и горчив хумор, а "Каин” и "Евангелие по Исуса Христа” са представителни за неподкупната му вяра в Човека за сметка на бога. Да, богът на Сарамаго винаги се пише с малка буква. Защото е нищо повече от злощастна човешка приумица.

Бъдещият писател е роден през 1922 г. в семейството на безимотни селяни в селцето Азиняга близо до Лисабон. Бащата Жозе де Суса, артилерист по време на Първата световна война, е известен с прякора сарамаго. (полски бурен, чиито листа служели за изхранване на бедните по онова време). Заради недоимъка семейството не е в състояние да осигури университетско образование на сина си, но неговата любознателност наистина се оказва жилава като бурен. Сменя различни занаяти, включително администратор, застрахователен агент и журналист, а през 1976 г. окончателно се посвещава на писането. От този момент до самата си смърт Жозе Сарамаго неуморно пренарежда действителността…


През 1991 г., четири години преди да получи "Камойнш“, най-голямото литературно отличие на Португалия, консервативното правителство налага цензура върху романа му "Евангелието по Исуса Христа“. Обявява го за кощунствен и го изтегля от конкурса за Европейска литературна награда. Причината е проста – скудоумието на властите. Исус на Сарамаго мисли, преди да действа, т.е. повече мисли, отколкото вярва. Това го очовечава, нищо че му е възложена нечовешка мисия. В резултат от избухналата полемика романът излиза на десетки езици и се преиздава многократно. А тесногръдото португалско правителство принуждава един самобитен творец и утопичен хуманист да живее в изгнание. Ето как се ражда "Слепота“ (1995). 

Романът се нарежда сред коронните творби на писателя. В един безименен град анонимни хора започват да ослепяват. Правителството ги изолира, за да овладее епидемията, но тя прераства в пандемия. Нравите се израждат, ако изобщо някога са били привлекателни. Оказва се, че "с течение на времето сме натикали съвестта в цвета на кръвта и в солта на сълзите и сякаш това не е достатъчно, а сме направили от очите нещо като огледала, обърнати навътре, и резултатът е, че те често разкриват безотказно онова, което сме се опитвали да отречем с уста“. "Слепота” оживява на големия екран с благословията на Сарамаго (който оценява високо филма), режисьор е Фернандо Мейрелес.

През 1998 г. писателят е удостоен с Нобелова награда за литература, заради това че с блестящите си притчи и антиутопии ни помага да разбираме себе си и другите. Цял живот остава верен на своя екстравагантен, "разбунтуван” синтаксис – изреченията са дълги, но стройни и експресивни, диалозите са организирани чрез запетаи и големи букви… Макар да се откроява най-вече с романите си, Жозе Сарамаго има опит в драматургията, поезията, разказа, есеистиката, пътеписа, мемоарите и дневника. Непримирим в творчеството си, той никога не е крил, че е ляв интелектуалец, до болка честен и последователен в гражданските си възгледи.

 

"Проглеждане” (2004) е своеобразно продължение на "Слепота”, а малко преди него се  пръква "Двойникът”. Който има за цел да внуши, че хаосът не е точно хаос, а ред в очакване да бъде разгадан. И тук, по неизбежност, се натъкваме на една от любимите теми на писателя – темата за идентичността. Романът, чийто стил граничи с Бекет, Кафка и Селин, има впечатляваща екранизация под заглавие "Враг” (режисьор е Денис Вилньов) с Джейк Гиленхал в главната роля.

Една от най-светлите книги на Сарамаго носи заглавие "Приумиците на смъртта” и е посветена на журналистката Пилар дел Рио, негова спътничка и любима… В заника на дните си писателят отново се обръща към Библията - с лебедовата песен "Каин” (2009). Тълкуванията му са достатъчно хапливи и "непочтителни”, за да предизвикат ново брожение в католическите среди. Библейският бог е "злобно и отмъстително същество”, а диагнозата на писателя е безпогрешна: "Има само едно място, където богът и дяволът съществуват – в главата на човека. Извън нея те са нищо. И понеже човек е създал бог по свой образ и подобие, бог е суров, също като човека”. 

Сарамаго разкоства не една библейска притча, а находчивостта му извиква усмивка. След като е познал доброто и злото, човекът е станал богоподобен. Всичко, което му остава, е обреченият копнеж по безсмъртие. И тъкмо там, в непроменимата човешка участ, се смесват низост и величие. Абсурд и хармония. Героят на "Каин” е разбунтувалият се човек като архетип, предтеча на героя на Камю. Каин въстава срещу лицемерния морал, срещу всички уродливи метаморфози на благородните намерения. Срещу насилието спрямо невинни, предрешено като принципна справедливост. Не на последно място и срещу мизогинията. Каин не отрича пороците си, но оспорва правото на тираничния "бог” да бъде ексклузивен арбитър, първа и последна инстанция,  и да го съди.

В онзи безжалостен юнски ден на 2010 година, когато сърцето на Сарамаго спира да тупти завинаги, навярно мнозина са си повтаряли думите му:

"Човек винаги ще умира от нещо. Ала ние вече дори не се замисляме за начините, които човешките същества са изнамерили, за да убиват други човешки същества. Един от тях ­- най-престъпният, най-нелепият, най-неприемливият за здравия разум, изобретен още в зората на времето и на цивилизацията, е убийството в името на бог“. 

За радост на ценителите, преди броени дни се появи ново българско издание на "Възпоминание за манастира” (1982), който е сред най-мощните, идейно богати романи на Жозе Сарамаго. Хуманистичен прочит на една вероломна историческа епоха. Същия заряд носят "Годината на смъртта на Рикарду Рейш”, "Каменният сал” и "История на обсадата на Лисабон”.

Но този град (Лисабон, бел.ред.) повече от всеки друг е паст, която от едната страна плюска прекалено много, а от другата – недостатъчно, като следователно няма средно положение между месестата двойна брадичка и сбръчкания врат, между червения и трескавия нос, между танцуващия и плоския задник, между дебелото шкембе и залепналия за гърба корем. Великите пости обаче, също като изгряващото слънце, са за всички.

"Възпоминание за манастира” рисува събитията в Португалия през първата половина на ХVІІІ век. Суровият реализъм, изобразяващ мерзостите на абсолютната власт и фанатизма на инквизиторите, влиза в главозамайващ контраст с притчата за свободния дух и съзидателната фантазия. Третият порив на разказа нанизва бисерни страници за една любов – колкото трезва и осезаема, толкова възвишена и вечна. Любовта на Балтазар и Блимунда…  Обточената със символи история на едноръкия войник и момичето, което вижда отвъд видимото, е противопоставена на безогледната алчност, разгул и декоративно величие.

И докато двамата влюбени бягат от Инквизицията с летателната машина на отец Бартоломеу, един ловък, привидно стеснителен свръхразказвач, полива романа с афоризми и шеги, с бързоструен присмех и критични наблюдения. Извинявайки се на читателя за своята "безумна” дързост, така подобна на света, който обитаваме, свят тъжен и глупав още от своето зачатие. Та това е само една приказка, сякаш нашепва Сарамаго, и само от твоята съвест, читателю, зависи дали ще разпознаеш лекарството за изтерзания ни свят.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт