5 стихотворения на Александър Вертински

В превод на Кирил Кадийски. За красиво запълване на делничните паузи.

Александър Вертински (1889-1957)

Роден е в Киев. Руски артист, певец и поет. Митична фигура в руската популярна култура от началото на века чак до съветско време. Близък до руския модернизъм, Вертински успява да намери свой път и в театъра, и на естрадата. Особено популярен става в годините на  емиграция, които прекарва в Европа, Америка и Азия. Изпълнител на шансони и романси, той е оставил също така  и увлекателна мемоарна проза. Автор е на много добра и дълбока поезия. Носталгията по родината и честният му поглед върху събитията му помагат често да преодолее модните навеи и да създаде вълнуващи произведения, които и днес не са изгубили своята сила.

 

JAMAIS

Аз помня тази нощ. Как хлипахте без глас.
От сините очи със спуснати клепачи
в бокала с вино капна в миг елмаз
и много, много пъти аз
си спомнях този миг какво за мене значи.

По празните кресла белеят ваште блузки.
Но вас ви няма и денят направо ми е чер.
Тъгува в ъгъла и папагалът ви Флобер,
jamais той казва и на френски плаче, не на руски.

1916, Москва


ДИМ БЕЗ ОГЪН

Пак е зима. По клоните цъфнаха снежни усмивки.
Аз не вярвам, че в тази страна ще слети Рождество.
Сутрин моят маестро с лъка си извайва печални извивки
и сред синия сняг вън ми пее сам Той! Божество!

Аз лелеех мечти – златна рожба да имам – но беше отдавна,
а сега ми се иска да съм в манастир – изоставен и сам –
и да шепна край стария притвор молитва печална и бавна,
даже не да се моля – да пея пак мойте си песнички там.

Но не става тъй както под лунните звуци човек си мечтае,
няма, види се, нийде да ида... С мечтата седим:
имам дългове, куче, обиди, любовница, мъки – това е,
и е всичко ... ей тъй... Дим без огън. Разпадащ се дим.

1916
Крим, Ялта


ТОВА, КОЕТО СЪМ ДЛЪЖЕН ДА КАЖА

Аз не зная защо, за чии ли изгоди,
кой на смърт ги изпрати без да трепне и кой
безпощадно и злобно, и без срам ги проводи
в необгледния Вечен покой!

Предпазливите зрители – скрити в шуби, в шинели;
и жена, цяла в сълзи, с треперлива ръка
зацелува покойника с уста посинели
и замери свещеника с венчална халка.

С буци кал ги покриха, с пресни елхови върши
и поеха към къщи – да тълкуват, корят,
че това безобразие вече трябва да свърши
и че скоро по портите ще затропа гладът.

И как никой не падна на колене в тълпата,
и не каза пред мъртвите, пред живота им млад,
че най-светлите подвизи са едно: стъпалата
от страната бездарна към беззвездния ад.

октомври 1917
Москва


КОЛЕДА

Коледа е в моя роден край,
празник звездно-син като в самия рай;
там пред църквата фъртуни побеснели
стелят за дошлите ангели постели.

Бели клироси – от тях долита вълчи вой...
Дивен празник – стар и белобрад е той.
Мъртъв – месецът оклещил се сред звезден рой
и елите газят в преспите дебели.

Коледа е в моя роден край,
старец снежнобрад в ръка с кравай,
дъх на мандарини, борови иглички
и гърмежи, и в кесията парички.

Детски празник – някога бе мой.
Някой близък, топъл, скъп – но кой! –
милва ме в среднощния покой.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Времето отвя те, но и в спомена сияй,
Коледа над моя роден край.

1934
Париж

* * *

Вие пленник и гост сте ми, птицо сребристо-перната.
Все на север летяхте. Но аз ви открих сред снега подранил
с преломено крило и клепач, натежал от леда на сълзата.
Аз ви вдигнах, съгрях ви и с мен ще сте чак до април.

Ще ви пусна напролет сред тия измамни предели –
нека знойна любов не топи самотата, скована от лед,
нека пак мойте песни звънтят, навъзбог полетели,
нека полетът горд все нагоре да е – и напред.

1934
Атлантически океан, Хавайските острови

 

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт