Любовта и поезията на Фьодор Тютчев

Тази година честваме 135 години от смъртта на големия руски поет.

Винаги е време за любовна поезия, особено когато носи онази дълбока руска чувствителност. АртАкция обича любовните истории и няма как да не обърне внимание на една от най-вълнуващите несбъднати такива в литературата. Произведенията на великия руски поет Фьодор Тютчев са вдъхновени от нещастната му любов към баронеса Амалия фон Крюденер, която разбива сърцето му, омъжвайки се за барон Александър Сергеевич Крюденер. Ражда им се син, но малко след това съпругът ѝ умира. Следва втори брак за Амалия и като че ли напълно забравена любов с Тютчев. Но някои срещи са предопределени и небесни, просто трябва да се случат. Амалия и Фьодор се срещат в Карлсбад, на 7 август 1870 г., почти цял един живот след първата им среща. Именно тогава той пише и знаменитото си стихотворение (На К.Б.), посветено на Амалия, което имаме удоволствието да прочетем в превод на Кирил Кадийски. Заедно с още 136 творби на Тютчев, публикувани в най-изчерпателното до момента издание, ЛИРИКА на ИК "Нов Златорог“, което предстои да излезе съвсем скоро. Чудесен летен подарък, пасващ на всички страсти на лятото. И на цялата любов, която, вярваме, предстои.

КИРИЛ КАДИЙСКИ КАТО ПРЕВОДАЧ НА ТЮТЧЕВ

Респектиращият двуезичен том Лирика от Фьодор Тютчев, дело на известния ни поет Кирил Кадийски, е приносен и се вписва във високите регистри на нашата словесна култура.

Самата фигура на Кадийски е знакова за представянето на руската поезия в България – като майстор на стиха и фразата това поредно негово превъплъщение го доказва като един от най-стойностните преводачи на поезия от руски език у нас изобщо. Кадийски не просто превежда поезията на Русия, той я пресътворява в перфектно българско звучене, запазвайки неподправен автентичния стил на оригиналите. Неоспоримо качество на тома са включените за първи път в него творби от Тютчев, към които никой до този момент не е посмял да посегне – било от респект към свещения статут на оригиналите, превърнали се в емблематични канонични произведения в рускоезичното пространство, било поради "невъзможността“ им да зазвучат достойно на нашия език. Кадийски не се притеснява от подобно предизвикателство, напротив – преднамерено и дръзко го търси. В настоящото издание – най-пълното досега у нас – са поместени 137 стихотворения, подредени не по цикли, жанрове, мотиви или теми, а хронологично: по реда на написването им, ориентирайки безпогрешно в движението и трансформациите на Тютчевата поетическа мисъл във времето. Но основното, което внимателният читател несъмнено ще забележи, е тази надделяваща над всичко останало особеност на неговия интимен интериор: тоталната самота на поетическото преживяване. Психологическият и емоционален сакрум на лирическия говорител си остава недокоснат, недосегаем, автономен, свещен и загадъчен; до него не е допуснат никой освен... преводача.

Едно отстъпление. Сред множеството тематични или жанрови антологии, както и блокове, по-често юбилейни, в специализираната периодика у нас, където биват помествани избрани произведения от Тютчев, се открояват четири самостоятелни книги, издадени в периода между 1935 и 2018 г. Първата е "Избрани стихотворения“ в превод на Йордан Ковачев (1935); след усърдна и предана работа през 1956 г. той предлага нова версия на тълкуването си на Тютчев – издадена е стихосбирка със същото заглавие, но двойно по-голяма по обем от първата – съдържа 97 творби. През 1979 г. издателство "Народна култура“ публикува в двуезичен вариант 25 превода от руския класик, дело на починалия две години по-рано Григор Ленков, придружена от обстоятелствен предговор на Блага Димитрова и едно кратко есе за Тютчев от самия Ленков. През 1984 г. съветското издателство "Радуга“ съвместно с "Народна култура“ публикува двуезичния сборник "Стихотворения“, където са поместени преводи на различни преводачи – освен споменатите Ковачев и Григор Ленков – с познатите вече техни версии, тук са и Александър Миланов и Петър Велчев, също известни имена.

Тук за първи път като преводач на Тютчев се появява името на Кирил Кадийски, който едновременно е и съставител на тома и автор на предговора.

Сборникът, за който говорим, е изцяло негово дело.

Не се наемам да твърдя кое от двете художествени лица на Кадийски е по-привлекателно: на поета или на преводача. С риск да прозвучи пристрастно, ще кажа, че аз като университетски човек, естествено, следя всичко, което излиза изпод преводаческото му перо; като че ли аурата на виртуозния преводач ме привлича повече, като в същото време си давам сметка, че тя не би била възможна   без техниката и обаянието на поета, така открояващи се в личното му творчество.

Особено големи са успехите на Кирил Кадийски като тълкувател на руската поезия. Веднага правя една важна уговорка. Да се превежда от руски на български е неизмеримо по-трудно, отколкото от западен или дори от друг славянски език. Причините са предимно исторически, отчасти ментални и чак след това лингвистични. Исторически, защото немалкият процент привнесена или русифицирана лексика от Възраждането насам нерядко подвежда преводача, карайки го да опазва същата дума в българската версия, независимо че тя не е съвсем на мястото си, колкото и да се разбира смисълът ѝ. А и преводът не е оригинал, той има давност и поне от време на време се налага да бъде подменян и по този начин да се усъвършенства рецепцията на автор, текст или дискурс в родната ни социокултурна среда. Лингвистичните проблеми на свой ред са колкото ясни, толкова и досадни, особено в конкретни ситуации. Не говоря за първичните (структурни) особености на двата езика – аналитизма на българския и синтетизма на руския – предпоставящи неизбежни затруднения със синтаксиса, лексикалната разтегнатост и т. н., които непрекъснато се налага да коригираме.

Кирил Кадийски с лекота преодолява тези подводни камъни, доколкото е дипломиран русист и известен с изключително прецизното си вглеждане в оригинала, но и с безупречния си български език.

Всеки превод на Кирил Кадийски е своеобразен негов автопортрет, изграден като "пъзел“ от поетическите лица на превеждания автор, преизговорен от него с майсторство и самочувствие, вдъхнато от високото владеене на българския език. Тютчев не прави изключение.

Проф. д-р Людмил Димитров

НA К. Б.

Аз срещнах ви – и пак е живо

погиналото в мойта гръд;

като във времето щастливо

пак топли чувства ме крепят...

 

Тъй както често в късна есен

настава ден, настава час

и в пролетни мечти унесен

се сепва не един от нас –

 

тъй този полъх отдалече

повя и всичко в мен трепти

и с трепет, позабравен вече,

се взирам в милите черти...

 

И сякаш подир век раздяла

като насън ви гледам аз

и чувам с жал непреболяла

несекналия в мене глас...

 

И пак животът шепне с радост,

и спомените се роят:

все тоя чар – във вашта младост,

все тая обич – в мойта гръд.

 

 

Как сладко дреме злачната градина

сред негата на синкавия хлад,

как сладко свети златна месечина

през ябълката, цяла в снежен цвят.

 

Потайно, както в дните първозданни,

там, вдън небето звезден сонм пламти,

далечна музика  с възторзи странни,

по-близко сякаш ручеят шепти.

 

Завеса тежка падна над земята,

заспаха в изнемога труд и ум...

Високо над града, като в гората,

пробуди се всенощен чуден шум...

 

Какви са тия звуци несравними?

Или, щом пусне ги от плен сънят,

пак смъртни мисли, чути, но незрими

сред хаоса среднощен се роят?...

 

ПОСЛЕДНАТА ЛЮБОВ

О, как по залез любим пак

със страст по-нежна и суеверна...

Сияй, сияй, прощален зрак,

любов последна, заря вечерна!

 

Светът е в сумрак потопен

и само на запад трепка сияние

почакай, почакай, залязващ ден,

постой, постой, очарование.

 

Да стине в жилите кръвта,

но сгрява пак гръдта ти нежност...

О, сетен зов на любовта...

Ти си блаженство и безнадеждност.

баронеса Амалия фон Крюденер

 

”Не заслужавам любовта ти!” –

веднъж ли казвах примирен;

бедняк сред чувства тъй богати,

макар пробудени от мен.

 

О, твоята любов – пред нея

за себе си не мисля аз,

стоя, мълча, благоговея,

покланям ти се в тоя час...

 

И щом с лице в сълзи обляно,

ти с вяра и молби нощя

неволно сгънеш пак коляно

пред люлката, в която тя

 

спи – твоя рожба и отплата,

твой мил, безимен херувим –

и ти с душа любяща, свята,

ме приеми – смирен любим.

 

ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕ

Любов, любов – гласи мълвата –

съюз на две души... И той

в едно съединява двата

съдбовно срещнали се свята

и е... съдбовно-тих двубой.

 

О, две сърца в неравна схватка

и там по-нежното от тях –

необясним раздор, загадка –

топи се, страда в мъка сладка

и претърпява пълен крах.

 

Аз помня – златно време беше,

аз помня онзи дивен край.

Там, долу, Дунавът шумеше.

Ти бе до мен. Бе вечер. Май.

 

На хълма с бялата грамада –

риуни с поглед, в здрача впит –

следеше ти като Наяда

с ръка на мъхестия зид,

 

опряла крак в скалата, спяща

вековен сън сред тая степ,

как поздрав слънцето изпраща

на хълма, замъка и теб.

 

Аз гледах гънките игриви

на роклята ти как трептят

и цвят от ябълките диви

се ронеше по твойта гръд.

 

Ти взираше се в далнините...

Димеше сводът в тоя час;

денят догаряше; вълните

по-шумно плискаха под нас.

 

Ти се сбогува в зноя летен

с един от всички земни дни

и той – животът берзолетен –

пак сладостно ни осени.

 

*   *   *

Отне ми всичко бог със зла ръка:

сън, здраве, воля, въздух и покой

и само тебе ми остави той

да му се моля, моля все така.

 

 

ПОСЛЕДНИЯТ КАТАКЛИЗЪМ

Щом съдният последен час удари,

ще се превърне всичко земно в прах:

води ще скрият пак и пръст, и твари,

и ще съзрем лика господен в тях!

 

 

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още РеAкция