Зимно настроение с приказка

Рядко някоя книга има толкова конкретна и специфична публика, както „Коприва и кости“. Наистина, жанровата литература по принцип работи така: с прицел в една конкретна група читатели, но в този случай не точно жанрът определя желанието за прочит. „Коприва и кости“ е идеалното четиво за онези възрастни хора, които пазят детското удоволствие от вълшебната приказка като свят, в който можеш да се скриеш от реалността. Свят, в който желанията се сбъдват и злото може да бъде победено, непоносимо пъстър за „възрастното“ съзнание, но разбираем с логиката на „вечните“ добродетели. Иначе жанрът може да бъде наречен приказно фентъзи (макар че всяко фентъзи е приказно по природа) или приказка за възрастни (ако забравим, че фолклорната приказка по принцип е предназначена за възрастни, а нейните подсладени версии се раждат едва през 19 век).

Т. Кингфишър е псевдоним на 47-годишната американска писателка Урсула Върнън, много популярна и много продуктивна авторка от последния четвърт век. Всъщност това са „две“ писателки. Върнън пише книги и прави уебкомикси за деца, а Кингфишър (името идва от птичката кралски рибар) е публикувала 16 романа за възрастни. И в двете си превъплъщения тя е носителка на много награди: 6 пъти Хюго и два пъти Небюла (това са най-престижните американски награди за научна фантастика и фентъзи) плюс десетина други; „Коприва и кости“ (2022) също е отличена с Хюго.

Колкото и да се изкушавам, няма да разкажа нищо от сюжета на този роман, защото жанрът разчита тъкмо на удоволствието от изненадата. Вместо това ще припомня едно класическо изследване, което винаги се е изучавало в първи курс „Българска филология“: „Морфология на приказката“ (1928) от Владимир Проп. В него руският фолклорист систематизира типове функции на героите във вълшебните приказки и съответно – сюжетните мотиви, свързани с тях. Първият мотив в неговата подредба е „Член на семейството напуска дома“; вторият – „Тръгва на път“. Точно така започва „Коприва и кости“, но изобщо не свършва дотук. Убедена съм, че У. Върнън, която има бакалавърска степен по антропология, познава „Морфологията“ на Проп. В нейната книга се сплитат може би две трети от мотивите, които е формулирал Проп. Голямо изкушение е да разплетеш кълбото, като ги назовеш един по един. Но пак няма да разбереш как е направено цялото, как от тази бъркотия се е получило завладяващо четиво. Тайната на Кингфишър не е в изобразяването на нови, непознати по тип характери и сюжетни структури. Тайната, или магията на нейното писане е в начина, по който разказва. От една страна, тя връща приказката към нейните исторически корени, във времето, преди да е била възпитателна за деца: разказ, в който има по малко хорър, съспенс и черен хумор. (Навярно си спомняте оригиналните приказки на братя Грим, които издаде през 2016 г. Сиела; те се оказаха шокиращо различни от техните романтически обработки през 19 век.) И все пак Кингфишър знае, че пише приказка за съвременния пораснал човек, т.е. трябва да му даде онова, което той иска да преоткрие от приказките, с които е отраснал като дете. (Колко души днес искат да прочетат приказка с мрачен край?) В анонса на задната корица можем да прочетем, че авторката се отличава с „мощно въображение... и щипка хумор“. Обаче хуморът въобще не е „щипка“, а постоянна характеристика, важна съставка на магията, за която говоря. Има го през цялото време, но не в онзи елементарен вид, който може да бъде срещнат на театралните представления. Разказът е пропит от ирония, деликатно кодирана, защото включва надсмешка над самите матрици, от които е изграден. И все пак без матрици не може да се живее, признава накрая текстът и ни връчва желания happy end.

Има и още нещо, то всъщност е много важно в магическата рецепта на Кингфишър. Нейният роман се различава от фолклорната приказка (и тъкмо затова е ориентиран към възрастните читатели) по своята изпипана и убедителна психология на целия персонаж: подробна характеристика на главните, по някой запомнящ се щрих за епизодичните образи. Героите се развиват в течение на сюжета с реалистична логика, точно така, както би могло да се случи с истинския човек. Читателят има удоволствието на вълшебната приказка, без да се чувства въвлечен в ролята на дете.

След всичко, което виждаме, няма как да не се почудим защо Урсула Върнън е толкова слабо присъстваща на българския пазар. (Успях да открия само пет книжки за малки деца от поредица „Огнедъх“.) А тя, както казах, има цели 16 романа за възрастни, 4 от които са излезли само през двете години след „Коприва и кости“. Надявам се, че това положение ще се промени, защото читателите все повече имат нужда от приказки, за да избягат, поне за малко, от тегобите на своя възрастен свят.

Коприва и кости Т. Кингфишър Милена Кирова рецензия литература фантастика