За хвърчащите хора

Поезията на Валери Петров за плавен преход от парещото лято към нежната есен.

ЗА ПОЛЗАТА ОТ ПОЕЗИЯТА

Късна есен е вече и ято след ято

над горите във синьото се вдигат оттук,

и невесела - чувствам - е земята, която

ще остане след малко без птичия звук.

И по асоциация, макар на шега,

аз си казвам с тъга, 

че, явно, поезията напоследък е в криза,

понеже от цифрите на пазара излиза, 

че стихове вече светът не чете.

А защо било тъй? Твърди се, че те

били вън от мода и съвсем безполезни

за живота във тез дни

на взрива във техниката, които били

направили хората отчуждени и зли.

Но тъкмо затуй аз си мисля постарому, 

че и днес на поета свише даден е дарът му,

за да подобрява човешките нрави.

Как, например, Орфей е успявал да прави

меки и ласкави сърцата корави

на родопските зверове? Ще рекат, че е мит, 

но дори да е мит, нали в него е скрит

ясен смисъл, валиден и за нашия бит!

А дори да оставим аргументите древни,

цял ред случки със нас, казал бих, всекидневни,

се оказват във спора на моя страна.

***

ОБЯСНЕНИЕ

Чудно, от инат

или късмет

навъртях ги над

90

и си казвам: – Не съм ползвал разни

способи природосъобразни –

гългал билки или правил йога,

а и да открия май не мога

дълголетници във своя род.

При това във днешния живот

нищичко не виждам да ме кара

да се радвам толкова на дара

на един по-дълъг земен път.

Боже, какъв станал е светът!

Да, горчиво е да се оказва, 

че приятелят ти криел в пазва

микрофонче, както бе преди,

но това, което победи...

Тия нови богаташи, тия 

мафиоти, тая простотия,

произвела се във нов елит,

този непознат човешки вид...

Силно ги ругаехме тогава, 

но не сме имали представа

какво става със света, когато

паундът, доларът, кюлчето злато

станат – както днес ги виждат ти –

властващи над мисли и мечти.

О, как бих желал да доживея

края на крадеца, на злодея, 

при това не зарад тях чак толкоз,

колкото за да съзра, на показ,

заклеймен, един познайник мой,

който не бе никакъв герой

в миналото, помня го, и който... –

Тий си казвам, но прекъсвам свойто

изброяване, дочул гласче

да хихика в мен: – Сам казваш, че 

злото искал си да надживяваш.

Е, какво тогава се съмняваш –

ясно откъде ти е

дарът дълголетие!

ЗА ХВЪРЧАЩИТЕ ХОРА

Те не идат от космоса, 
те родени са тук, 
но сърцата им просто са 
по-кристални от звук.

и виж, ето ги, литват над балкони с пране, 
над калта, над сгурията в двора, 
и добре, че се срещат единици поне 
от вида на хвърчащите хора!

А ний бутаме някак си 
и жени ни влекат, 
а ний пием коняка си 
в битов някакъв кът,

и говорим за глупости, важно вирейки нос, 
или с израз на снобска умора, 
и изобщо стараем се да не става въпрос 
за вида на хвърчащите хора.

И е вярно, че те не са 
от реалния свят, 
не се срещат на тениса, 
нямат собствен "Фиат“,

но защо ли тогава нещо тук ни боли, 
щом ги видим да литват в простора - 
да не би да ни спомнят, че и ний сме били 
от вида на хвърчащите хора?

НА ЛЕТИЩЕТО

Тук често твоя милост самолети

е идвал да посреща,

и ето пак сърцето ти усети

оназ вълна гореща

пред всъщност всеизвестната ни гледка,

когато посрещачът

дочаква, като лъвове от клетка,

на групи да изскачат

от изхода приятели и близки

с количките, в които

не липсва никога кашонът уиски

от щанда с duty free-то,

и то са ръкомахания, то са

прегръдки и целувки,

и някаква хитруша чипоноса,

във панделки и джуфки,

открила своя дядо преди всички,

в ръцете му лудее,

но скрито при това върти очички:

подаръкът къде е?

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт