Прочетете тази книга! Вътре е целият Бегбеде!

Тази Изповед е последният засега роман на добре известния френски писател. И е както роман, така и есе, така и откровено излагане на мненията му по много въпроси, свързани със собствените му залитания – по алкохола, наркотиците, жените, но и с неедин от проблемите на съвременния свят. 

Фредерик Бегбеде: писател, литературен критик, рекламист, уволняван, ненавиждан и възхваляван, денди, скандалджия, съвсем наскоро за пореден път обвинен в посегателство върху честта на девойка, ако сте гледали телевизия… Изповедта е предназначена за много широк кръг хора, за всички, които по един или друг начин се тревожат от съвременното състояние на света и реагират на тази тревога по всякакъв начин, включително краен. В нея Бегбеде си разчиства сметките както с алкохола, дрогата и пристрастеността си към жените, така и с прекалената политическа коректност, с радикалния феминизъм, с всевъзможните новопоявили се пророци. И ако книгата му се хареса и на хомофобите и антифеминистите, какво пък, и те са хора. Да бъдем толерантни към нетолерантните. 

Но да преминем към книгата. Ето един откъс, посветен на миналото на писателя, свързано с наркотиците.

Често са искали от мен да пиша за кокаина. Първата ми реакция винаги е била: защо аз? Имам лоша репутация – отдалече мириша на сяра. Потече ли ми носа, никой не мисли, че съм хванал ковид. Вярно е, че донякъде сам съм си виновен. В първите ми книги вали сняг на парцали. През деветдесетте години беше готино да смъркаш. Днес, ако вкарам в книгата си повечко снежец, редакторът ми вдига очи към небето. Кокаинът е станал has been, старомоден, излязъл от употреба. Несъмнено е време да му се направи равносметка.

Първия път когато ми го предложиха бях на двайсет години. Случи се в банята на един голям апартамент на авеню „Жорж Мандел“. Спомням си го като церемония за посвещение в рицарство. На никого не казах, че ми е за пръв път. Играех го печен, правех се на цар на смъркането. Усещането не беше кой знае какво, но това възкачване на кокаиновия престол ме накара да се чувствам като успешно лишен от девственост. Най-после бях станал декадентска нощна птица, като в статиите на Адриен, Маньовр и Шалюмо от „Рок и фолк“. Получил бях достъп до рокендрол чертозите на Валхала. Вече не бях буржоазчето от Ньойи, а член на клуба на смъркозаврите. На двайсет години човек е наистина много уязвим. Спомням си, че годеницата ми беше ужасена от преобразяването ми в кретен. Ставах все по-блед и все по-убеден. Убеден в какво? Не ми пукаше. Започнах да говоря наляво и надясно каквото ми дойдеше на ум, убедено оплювах другарчетата си по баня. Всеки наркоман смята другия за по-лош. Мик Джагър намираше, че Дейвид Бауи смърка прекалено много. Дейвид Бауи намираше, че Кийт Ричардс смърка прекалено много. А Кийт Ричардс намираше, че Рон Уд никога не носи достатъчно, та да има и за другите. Трябва да се каже, че кокаинът създава странна форма на близост между потребителите му. Това е тайно братство на жертви, които се вземат за големи престъпници. Кокаинокрация! Приеха ме в по-умерения ѝ клон. След това ми бяха нужни няколко десетилетия, за да разбера, че от тази секта не се излиза лесно. Членовете ѝ взаимно си услужват. Достатъчно е дискретно намигване. Винаги се намира „приятел“, който да ви натика носа в кокса в период на затишие. Като например ви направи подарък в края на поредната ви rehab. От това умря Ейми Уайнхаус. Солидарността на наркозависимите възпрепятства детоксикацията. Съществува цяла система от кодове, използвани, докато ръката ти виси до тялото и дискретно поемаш пакета. „Да имаш бяло боро?“ „Да ти се намира коколино?“ „Кво става с Каролина?“ „С Корина?“ „Боледувал ли си от коклюш?“ „Минавал ли си скоро по магистралата?“ Това са все пароли за достъп до собствения ви гроб. Най-лошото на това вещество е краткотрайният му ефект. Човек си мисли, че е в безопасност, тъй като еуфорията не трае повече от половин час. Това е единственият наркотик, който ви създава усещането, че можете да го контролирате. Уилям Бъроуз казваше, че е най-опасният, защото човек изразходва всичко, което има, рядко си оставя нещо в резерва – смята, че няма да му е нужно.

Да видим сега как Бегбеде се сбогува със (или се връща към?) религията.

Останах затворен в килията си през целия първи ден. Преди това ми се събираха четири часа сън за три дни. Пристигнах в абатството „Сент Мари дьо Лаграс“ в състояние на пълно физическо и психическо изтощение. Вдигането на локаута ме срази. При въвеждането му през 2020 година изпаднах в депресия. През 2021-а завръщането към живота ме побъркваше. Ами ако не успеех да застана лице в лице с външния свят по друг начин, не само като жалко актьорче? Човек се научава да живее в общество бавно и се отучва много бързо. Като затваряше един народ и го освобождаваше по малко, преди отново да го заключи, правителството не знаеше какъв риск поема – да ни превърне в диви животни, в отчаяни бозайници, в разпилени атоми. В племе от шизофреници, готови да дадат воля на насилническите си инстинкти.

Социологът Франсоа Дюбе анализира изчезването на структурите за управление на социалните връзки в няколко свои есета: „Каторгата. Оцеляването на младите“ (1987); „Залезът на институциите“ (2002); „Неравенства и особености. Да преизградим солидарността“ (2022). Дюбе е разговарял с много млади закононарушители, погромаджии, насилници, „каторжници“, които в болшинството си са изразили мнението, че именно липсата на структури от 70-те години нататък е в основата на дискомфорта им. Неравенството е било не толкова болезнено, несправедливостта не толкова мъчителна, когато обществото се е управлявало от силни институции и е било движено от класовата солидарност.

Деструктурираният живот е много по-жесток от структурирания.

Така че реших да прекарам известно време в този августински манастир и да си водя записки, за да остане следа от моя емоционален банкрут. Белите монаси от „Лаграс“ живеят в анафора – денят им е белязан от благоразумие, благочестие и благодат. Благословени да са. Благодаря им от сърце. Брат Доминик ме заведе да разгледам обновената камбанария на романското абатство. Едно чисто ново дървено скеле поддържа огромната камбана, която отброява часовете и службите. От върха на малка каменна вита стълба каноникът ми показа околния пейзаж, реката (Орбиьо), която тече покрай имението, зеленчуковите градини, бадемовите и маслиновите дървета, лозята, хълма с кипарисите, наречен Карла, и средновековното село с отворените му към нищото прозорци. Попитах го колко души са се хвърлили от тази камбанария. Отговори ми:

- Само Силвен Тесон, но с въже за рапел. И трима братя, които смело го последваха.

Не изглеждаше особено шокиран от махмурлука ми. Предполагам, че повечето от хората, които спонтанно се отдават на духовно отшелничество, са на ръба на отчаянието. Жизнерадостните не отиват да се затворят в манастир. Дали забеляза, че като прие състоянието ми за нещо нормално, ми помогна да се посъвзема? Няма да се спускам от камбанарията с въже за рапел, но ще си спомням за спускането ми в дълбините на покрусата.

Следва престой в една казарма. Някой ще каже, че Бегбеде отново оригиналничи – дрога, манастир, казарма… Може и да е прав, но да прочетем все пак, защото може и да не е прав. Да видим какво Фредерик мисли за армията и войните.

Откакто съм се родил, живея в мирен свят. 24 февруари 2022 година е нова дата за моето поколение. Имаше наистина предупредителни сигнали. Войната в бивша Югославия. Атентатите от 11 септември 2001 в Ню Йорк. Тези от 7 януари и 13 ноември 2015 в Париж и на 14 юли 2016 в Ница. Но това бяха единични атаки. Инвазията в Украйна е по-близко до войните от 20 век. Танкове нахлуват в една страна и премазват всичко по пътя си. Мислиш си, че си си у дома? Нищо подобно, сега си в моя дом. Мога да изгоря къщата ти, да изнасиля дъщерите ти, да убия жена ти и баща ти. Това не е терористичен атентат, а завоевателна война. Мислеше си, че можеш да живееш в мир в твоята страна, но аз ти заявявам, че с това е свършено, защото твоята страна е моя страна. Украйна не е вече у дома си. Апартаментът ти вече не е твой, децата ти вече не са твои, те принадлежат на моя надървен от виаграта член. Сменяш своята националност. Вече си руснак. Затваряш си устата, иначе бомбардират дома ти, търговския ти център, ядрената ти централа и изтезават семейството ти пред очите ти. Нашественикът иска да те върне в СССР. Наброяват се по 320 убити на ден от страна на Украйна от девет месеца насам. Несъмнено по 450 от страна на Русия. Три или четири батаклана дневно във всеки от двата лагера. Кажи-речи същата статистика като във Вердюн – по хиляда убити на ден в продължение на триста дни. Руснаците и украинците подтикват към самоубийство цяло едно поколение мъже. Изпращаме оръдия, за да им помогнем да го направят. Надяваме се, че няма да се наложи да отидем там физически, но ако западната армия се беше намесила, досега войната щеше да е приключила по един или друг начин – с победа или с ядрена зима. Страхливо гледаме как два братски народа се унищожават в студа на Изтока и стоим със скръстени ръце, оплаквайки се от режима на тока. (…)

Същата вечер престоят ми във военноморските войски приключи с още едно митично и неописуемо празнично развлечение, в което лейтенантите се облякоха като жени по причина, че там нямаше такива. С русата си перука аз приличах на Кончита Вурц. Не пожънах никакъв успех. Толкова се натъжих, че трябва да си тръгвам, ще речеш, че цял живот бях прекарал в тази част, с тези луди военни, до един красиви и съзнаващи ролята си, чувствителни към своята отговорност и, разбира се, негласно не по-малко от всички нас възмутени от това, че човечеството е все още принудено да се въоръжава. Свечеряваше се; във Франция мракът ви отваря глътка от незапомнени времена. Във Фрежюс се запознах със солидарни и щедри същества, чийто живот имаше смисъл. Ако трябва да определя с една дума какво е армията за мен, бих я назовал структуриран хаос. А това е и възможна дефиниция за щастие.

Стигнахме и до най-вълнуващата тема, която по свой начин фигурира и в заглавието – секса. Ето я.

Но нито колумбийската упойка, нито католическата религия, нито военната дисциплина не успяха да ме изцерят от най-лошата ми зависимост – секса. Съгласен съм и с най-радикалните феминистки. Хетеросексуалността е нещо ужасяващо. Желанието не спира да ни измъчва. Никога не си мислете, че мъжът е нещо друго освен член на лов за удоволствие, ръка на лов за женска гръд, кожа, жадна да гали, уста, нетърпелива да захапе женска шия. Мъжът е любовна заплаха. Готов съм да кажа каквото и да било само за да те целуна. До един ли сме мръсници? Не, но сме животни, наистина, и страдаме от това не по-малко от жените. Страдаме от това, че сме програмирани да ви желаем. А сега страдаме и от това, че сме депрограмирани. Сега ни е зле, когато желаем, и зле, когато се въздържаме. И много съжалявам, ако е забранено да се пише така. Единственият момент, в който хетеросексуалният говори искрено с жена, е след еякулацията. През останалото време плямпа, за да види гърдите ѝ.

Днес бих искал да кажа на най-радикалните феминистки: вие имате право. Ние трябва да се преизмислим.

Дали хетеросексуалността не е патернализъм, дегизиран като порнография? Снизходителност, с която целим да унизим висши същества, като си ги представяме на четири крака, изплезили език? Под предлог, че ви издига олтар от обожание, една космата креатура пада ничком пред абсолютната красота на майките и богините, които завъртат главите на мъжете и носят отговорност за планетарната свръхнаселеност. Макар да е настойчиво и обсебващо, хетеро желанието е и дъжд от розови листенца под босите ви крака, опит да се направи света по-прекрасен с ваша помощ. Първият австралопитек, който казал на някой жена: „Ще те пазя от мечките, но в замяна на това ти ще ми направиш свирка“, дали е бил нарцистичен извратеняк или просто е изобретил сделката win-win? Опитвам се да преобърна ролите. Ако всяка жена, която съм срещал, си ме представяше гол, вързан на каишка и принуден да ѝ лижа клитора, докато се изпразни в брадата ми, честно казано, първата ми реакция би била да благословя Симон дьо Бовоар.

Аз съм неосъществен хомосексуален. Животът ми щеше да е толкова по-лесен, ако само можех да спя със същества, които ме разбират. В моя професионален сектор да си гей е логично. Би трябвало да съм способен да спя с мъже и ме е срам, че не успявам. Не успявам въпреки всичките ми усилия да премина отвъд бинарността. Положението ми е напълно нелепо. Да си мъж, който желае жена, е обидно банално. Мечтая да се издигна над тази примитивна биологична дихотомия. Отчайва ме това, че съм неспособен да устоя на сочните гърди, на щедрия ханш, на вълнистите коси и на маникюрираните нокти. Аз съм хетерокарикатура. И най-вулгарните средства за съблазън ми въздействат: гланцът за устни, презрамката на сутиена, която се вижда на рамото, пъпът, мярнат под твърде късата блузка, извитото стъпало в обувката с висок ток. Истинска патетика. Не съм свободен, защото съм хетеросексуален. Роб съм на демодираното си желание. Дразни ме праисторическият ми статус. Бих искал да се обърна към младите мъже, които като мен дори не ги бива да си легнат с мъж. Вие сте завинаги опозорени, но не сте сами. Вие сте предвидими, но аз ви разбирам. Жалки сте, но един ден някоя жена може да ви хване за ръката и да ви спаси от самотата ви. Щом на мен ми се случи, значи е възможно. Положението ви е тежко, но не е безнадеждно.

Как да определя хетеросексуалната двойка? Това изисква безкрайна деликатност. И е толкова сложно, колкото е часовникът „Патек Филип“ с абсурдните си турбийони и хромирани зъбни колела. Трябва да си способен да се съсредоточиш върху визията на една единствена жена, в която са събрани хиляда. Моята е неизброима: майка и дете, мръсница и приятелка, мека и сурова, страстна и надменна, артистка и буржоазка, гореща и независима, нежна и претенциозна, съпруга и секс играчка. По-присъстваща от Бог, по-възбуждаща от кокаина, по-надеждна от въоръжен до зъби полк, това е тя, структурата на моя хаос. Женен съм за трети път. След два развода мисля, че открих тайната на успешния брак – трябва да се жениш всеки ден. Забранено е да се смяташ за оженен за когото и да било, тъй като церемонията започва отново всяка сутрин. Следователно, за девет години брак аз съм се женил 365х9 пъти – имал съм 3285 брака с една и съща жена. Това е моето определение за романтиката – всекидневно бракосъчетание. Направо не мога да повярвам, че една жена може да ме избере и да продължи да го прави ден след ден. Добре дошли в неразбираемата зона на хетеросексуалната любов. Един облог по-ирационален от облога на Паскал за съществуването на Бог е този, в който една зряла и нормална жена може всичко да заложи върху един единствен мъж, особено ако този мъж съм аз.

Е, това бяха няколко откъса. От една наистина завладяваща книга. Още веднъж ви препоръчвам: прочетете я. Вътре е целият Бегбеде, но и още много неща, които ще ви подтикнат към размисъл.

Фредерик Бегбеде Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж книги