Пол Елюар – избраникът, любовникът, фениксът

Елюар: Elu – избран, избраник. Това, разбира се, е случайно съвпадение. Но, както всички знаем, няма случайни съвпадения.

Бях на 18 години, когато заминах с майка ми за Алжир – тя беше архитект и работи там 3 години по линията на така нареченото тогава „техническо сътрудничество“. Записах се да следвам френска филология, запознах се с много млади хора и един от тях, „черен крак“, термин с неизяснена етимология, с който се означаваха местните французи, за които Алжир беше родина, ми подари неголям сборник със стихове от избраника. Бях дълбоко впечатлена и досега не съм забравила някои. Les hommes sont faits pour s’entendre, pour se comprendre, pour s’aimer… И още: Nous n’irons pas au but un par un mais par deux / Nous connaissant par deux nous nous connaîtrons tous / Nous nous aimerons tous et nos enfants riront / De la légende noire où pleure un solitaire. И разбира се: Sur mes cahiers d’écolier/ Sur mon pupitre et les arbres / Sur le sable sur la neige / J’écris ton nom…

Je suis né pour te connaître / Pour te nommer / Liberté.

Сега, много, много години след това чета сборника „Поезия“, издаден от ИК „Колибри“ в превод на Силвия Вагенщайн, и изпитвам същото вълнение. Няма да говоря за прозодия, алитерация, асонанс, полурима, за дадаизъм и сюрреализъм, нека с всичко това се занимаят специалистите критици на поезия, а и го има в Гугъл, там какво ли няма. Няма да се спирам и на биографията му, Силвия разказва подробно за живота му в предговора „Любовта поезията“. Нито ще правя разбор на стиховете му. Само ще спомена няколко емблематични за мен творби, илюстриращи трите сфери, в които по мое лично усещане е живял този прекрасен поет.

Шарл Пеги казва за него, че е „избраник на изкуството“. Е да, това е първата сфера – изкуството, поезията. Ето едно от ранните стихотворения на Елюар, което не е „обещаващо“, с което той не „дава заявка за успешно поетическо творчество“, в което е просто поет, какъвто човек не става, а се ражда. Заглавието е „За да живея тук“.

Накладох огън, изоставен от лазура,

Жив огън да ми бъде за другар,

Жив огън да ме топли в тъмни нощи.

...

И само от пращенето на пламъци живях,

И само от уханната им топлина;

Заседнала сред пясъците лодка бях…

И още едно, от малко по-късно период: „Изкуството на танца“ – кратко като хайку.

Дъждецът крехък керемидите

Крепи. Танцьорка никога

Не би могла да пада

И да подскача

Като дъжда.

И разбира се, всички останали стихове на Елюар влизат в тази сфера, в сферата на изкуството, неподвластно на времето и на модите и на смяната на теченията и на редуването на поколенията и на превратностите на съдбата и на движението на историята…

Сред тях най-много място е отредено на любовта. Най-много са написани от Пол Елюар любовникът, Пол Елюар влюбеният в любовта, в жената – и в три жени. Най-много са посветени на драматичната му любов с Гала, заменила поета с художника, на любовта му към Нуш, завършила с трагичната ѝ смърт, и на щастливата умиротворена любов към Доминик.

В тези стихове има чувство, възхита, екстаз, има тъга, горчивина, скръб.

Очите ти дъги обгръщат моето сърце

И танц, и сладост в едничко колелце.

…

Ухания излюпени сред полог от зари,

Завинаги полегнал връз слама от звезди,

И както от невинността зависим е денят,

От твоите очи най-чисти зависи тъй светът,

И в погледите им изтича всичката ми кръв.

Ето и как изумително Пол Елюар вижда любимата жена и я отъждествява с любовта си към нея в „Не съм сам“:

Обсипана

С най-нежен плод уста

Окичена

С най-пъстрите цветя

Прехласната

От слънчевата ласка

Опиянена

От птицата обикновена

Пленена

От капката дъждовна

По-лъчезарна

От утринно небе

И вярна

Градина я наричам

Нима сънувам

О аз обичам.

А ето какво пише след смъртта на Нуш в „Очите си затворих“:

Очите си затворих да не виждам нищо вече

Очите си затворих за да плача

Че вече не те виждам.

Къде са твоите ръце ръцете на милувките къде са

Къде са твоите очи прищевките на моя ден

Загубено е всичко теб те няма…

А Фениксът?

„Фениксът това е двойката – Адам и Ева – която е и не е първата“ – казва Елюар. Тоест пак любовта, любовта спасителка. И разбира се, жестоката жажда за живот, живот въпреки всичко.

В среднощен ужас запламтя скръбта

Разцъфна пепелта сред красота и радост

И вечно гръб обръщаме на залеза

И всичко се обагря от зората.

И още:

Ако те прегърна то ще е за да бъда продължен

Ако с теб сме живи с любовта ни ще сме сити

Ако с теб се разделя споменът ще ни крепи

И в раздялата отново ще се срещнем аз и ти.

Пиша всичко това, за да изразя дълбоката си почит към един от най-големите поети на миналия век, без всякакво съмнение белязал цялата световна поезия. Пиша го и с желанието да насърча и други да прочетат стиховете му, човек винаги има нужда от съмишленици. Пиша го с уточнението, че когато чета наум или на глас тези удивителни стихове, чувам музика, която искам да споделя и с други. И няма да се въздържа от още един последен откъс от едно гениално стихотворение – съжалявам за патоса – моето може би най-любимо от всички, за което Пол Елюар е казал: „Посвещавам следващите страници на онези, които ще ги прочетат погрешно, и на онези, на които те няма да се харесат“.

Гола свенлива сънлива

Избрана прелестна усамотена

Дълбока смътна подранила

Свежа седефена несресана

Съживена първа възцарена

Прекрасна изящна страстна

Оранжева синя зарозовена

Чаровна мила одързостена

...

Невредима несломима

Вкаменена вградена встъклена

Всеобхватна извисена отзивчива

Преградена озаптена колеблива…

И накрая. Не съм сравнявала превода на Силвия Вагенщайн с френския оригинал. Не съм го сравнявала и с вече излизалите съвсем малобройни преводи от други поети и преводачи. И няма да го направя. Защото за мен това е Преводът. Оттук-нататък това е Пол Елюар на български.