На гости на известни писатели

Грийнуей е къща от 18-и век, издигаща се сред красиви градини и гори, над река Дарт в Девон, Англия. През годините е била собственост на моряци, минни магнати, на парламентарен член, както и на световноизвестната писателка на криминални романи Агата Кристи. Днес къщата принадлежи на Националния тръст за обекти с историческа и природна стойност, който отваря вратите ѝ за широката публика. Къщите – били те имения, или не – винаги са ми се стрували подходящи места за разсъждаване върху или планиране на сюжет. Последният ми роман, „The Whispering House“ („Шептящата къща“), бе вдъхновен именно от краткото ми посещение на Грийнуей през 2010 г.

Агата Кристи се влюбва в Грийнуей и я купува през 1938 г., като живее там до края на живота си (1976 г.). Къщата е заварена и запазена от Националния тръст във вида, в който тя я е оставила. Книги, разпръснати край дивани и легла, оставят усещането, че току-що са били оставени настрана, бастуни и шапки са готови за ползване до вратата, a полиците са препълнени с антикварни предмети, които Кристи е носила от всички краища на света по време на многобройните си пътувания. 

Имотът Грийнуей, където е живяла Агата Кристи.

Посетих я през лятото преди 11 години и библиотеката ми се стори като стаята, предизвикваща най-много размисъл в Грийнуей. По време на Втората световна война е била ползвана като столова от членовете на Бреговата охрана на Съединените щати, които са реквизирали къщата преди Десанта в Нормандия. Един от мъжете – професионален художник на име лейтенант Маршал Лий – направил фриз около горните части на всичките четири стени. Фризът изобразява пътуването на войниците до Англия, което започнало от Хюстън, Тексас, и достигнало връхната си точка при пристигането им в Грийнуей. Той се съчетава по особен начин с иначе сдържания характер на епохата, но има нещо удивително в тази чудноватост, като музикалните ноти в дисхармония. Накара ме да се замисля за множеството пластове история, които много, ако не и всички, от стаите съдържат в себе си, дори и тези пластове рядко да са толкова очебийни, колкото тези в библиотеката в Грийнуей. Самата Агата Кристи очевидно също се е наслаждавала на дисхармонията: когато къщата ѝ е била върната през 1945 г. и командирът е предложил да боядисат фриза, тя отказала, обявявайки го за „исторически паметник“ и заявявайки, че „с най-голямо удоволствие ще си го задърж[и]“.

Вероятно усещането, че историята е само на ръка разстояние и че от сегашния момент я дели само един дъх, е това, което привлича писатели като мен отново и отново към мотива за къщата, обитавана от духове. В най-добрия случай, истории от този род предлагат много повече от евтино забавление; те могат да бъдат вълнуващ начин да се изследват мистериите на човешката природа и тайните, които хората пазят. Курирани имоти като Грийнуей са изпъстрени със следи от такива мистерии, а стаите им са изпълнени догоре с преплетени истории: огромни и публични (например подготовката за Десанта в Нормандия), както и малки, и лични (кой всъщност е бил този художник, лейтенант Маршал Лий). Агата Криси е живяла в Грийнуей и няколко от нейните собствени сюжети се развиват там („Безумието на мъртвеца" и „Изпитание за невинните“ сред други). Може би това е подтикнало подсъзнанието ми още от самото начало да направи връзката между къщата и опасното.

На осемдесет мили западно от Грийнуей, на скалистия бряг на Корнуол, се намира друга известна литературна къща. Аз – както всеки друг поклонник на съвременния готически роман – бих я разгледала с най-голямо удоволствие, но Менабили не е отворена за широката публика, така че тя си остава все така мистериозна.

По време на разходка през 1926 г. Дафни дю Морие случайно попада на къщата и се влюбва до уши в разнебитеното ѝ великолепие и в избуялите гори. Менабили се превръща в Мендърли в най-известния ѝ роман „Ребека“. Печалбата от „Ребека“ позволява на дю Морие да изпълни дългогодишната си мания по възстановяването на Менабили, за да я направи годна за живеене. Тя и съпругът ѝ наемат къщата за 26 години, между 1943 г. и 1969 г., след което я връщат на семейство Рашли: нейни собственици от средата на шестнадесети век до сега. 

Дафни дю Морие с дъщерите си пред Менабили

За мен „Ребека“ е перфектната история за обитавана от духове къща, защото съумява да ужаси читателите без излишни проявления. Няма нужда от дрънчащи вериги или фигури, преминаващи през стените; при все че първата госпожа Де Уинтър е починала, тя неизменно присъства в ежедневните ритуали в Мендърли по начина, по който къщата изглежда и се усеща, както и в съзнанията на хората, които живеят в нея. Романистите са вечно в търсене на заобиколни начини, с които да разкрият характера на героите си, а една къща би могла да бъде безценен способ за постигането на тази цел. Ако Дафни дю Морие бе написала чисто и просто: „Господин Де Уинтър има потаен характер...“, едва ли бихме се почувствали особено заинтригувани. Вместо това, тя ни показва неговото отношение към Мендърли – маниакалното му избягване на западното крило с неговите зашеметяващи морски пейзажи например – и така ни подтиква да узнаем повече.

Пасторския дом на Бронте в Хейуърт.

Посещавала съм Грийнуей веднъж, а Менабили – никога, но в пасторския дом на Бронте в Хейуърт, Йоркшър, съм била много, много пъти. В сравнение с Грийнуей и Менабили, които имат претенции към величие, пасторският дом Хейуърт изглежда сравнително малък и безличен. При все това, от всички литературни музеи, които някога съм посещавала, той винаги ми се е струвал жив по интимен и вълнуващ начин. Може би защото обществото „Бронте“ е толкова старо (основано през 1893 г., като богатият покровител, Сър Джеймс Робъртс, му подарява къщата през 1928 г.), или защото богатство от артефакти е запазено и изложено на показ; и в двата случая влизането през входната врата винаги се усеща като най-близкото нещо до пътуване във времето. Когато си тръгна – след като съм видяла трапезната маса, където трите сестри пишели и четели на глас, както и техните дрехи и обувки, и химикалите, и мастилниците им, и дребните, ръчно шити книги, които сътворили в детството си – не само че чувствам нуждата да пиша, ами и се чувствам вдъхновена да последвам сестрите в тъмните напрегнати готически места, където се развиват романите им.

Къщата, описана в моя роман, е изключително задължена на Торнфийлд Хол от „Джейн Еър“ и то не само защото таванът – макар и рядко посещаван от главните герои – е с централно значение за историята. Шарлот Бронте се възползвала от повествователната примамливост на тавана, включвайки го като призрачна и притеснителна обстановка не само в „Джейн Еър“, но и във „Вийет“, където Люси Сноу се сблъсква с призрачна монахиня на тавана в училището на Мадам Бек.

През 1839 г., когато Шарлот е в началото на двайсетте си години, тя посетила имение в Северен Йоркшър, наречено Нортън Конйърс. По време на нейния престой ѝ било показано тайно таванско стълбище, водещо до отдалечена стая със северно изложение с малко прозорче, където се говорело, че психично болната жена, позната като Лудата Мери, е била затворена през 18-и век. По това време щели да изминат още седем години, преди Шарлот да напише „Джейн Еър“, и тя безспорно е черпела вдъхновение от разнообразие от източници, но Лудата Мери със сигурност е посяла семето за героинята и за затварянето на съпругата на господин Рочестър – Берта.

В Торнфилд Хол, както и в Нортън Конйърс или което и да било имение, таванът, в действителност е забранена зона и това си е съвсем приемливо. Не бихте очаквали таванските стаи на една огромна къща да бъдат отворени за гости. Таваните са прашни, неизползвани, междинни пространства, където може да се трупа боклукът или да се настани прислугата. Не това, че таванът е извън границите на позволеното, кара читателя да настръхне, а усещането, че има нещо – или някого – горе, което не трябва да бъде там. Нещо непокорно, което е в къщата, но не съвсем част от нея.

Грийнуей, Менабили, Мендърли, Пасторският музей Бронте, Нортън Конйърс, Торнфилд Хол: всички тези къщи преливат от неразказани истории, от дребните мистерии, които всеки един от нас пази в името на уединението, до най-тъмните и пагубни за душата тайни. Къщите, подобно на хората, разполагат както с публична, така и с лична идентичност, и независимо дали ще бъдат възприемани като дружелюбни, злокобни, застрашителни или непретенциозни, процепът е неизбежен, дори и да бъде незначителен, между личността на показ и личността зад кулисите. Докато този процеп съществува, може да се каже, че романистите, ще продължават да го разнищват.

„Лунната светлина може да си играе с въображението“ – казва младият разказвач на „Ребека“, когато в първа глава тя разказва, че сънувала Мандърли. „Докато стоях там, притихнала и неподвижна, можех да се закълна, че къщата не бе празна черупка, а живееше и дишаше, сякаш бе живяла преди.“

Превод: Айтен Яшар