„Един самотен човек“, Фредерик Бегбеде или Сбогуване с онзи, който никога не честити рождения ден на сина си.

Откровеността винаги е несправедлива. Написах всичките си книги, за да смая някой, който вече не е тук. Тази е първата, която пиша за себе си.

Жан-Мишел Бегбеде умира на 23 септември 2023 година, два дни след рождения ден на сина си, на когото така или иначе от години не честити празника. Възможно е това да е травма, причинена му от годините, прекарани в изолиран религиозен пансион, където комуникацията с външния свят е ограничена по правило, но и от технологиите. В средата на 20. век е било много по-лесно да изолираш един човек от друг. И да направиш така, че той да не получи обаждане от своите родилите за рождения си ден – жесток навик, който ще придобие и упражни впоследствие върху собствените си деца.

Жан-Мишел и сина му са отчуждени отдавна, много преди развода с майката на момчето. Разводът, естествено, оказва влияние, но не той спуска гилотината над врата на детето. Дори когато е бил наоколо, Жан-Мишел не е бил наоколо. Синът му расте, захранван с коктейл от страхопочитание и отчаяна нужда от одобрението на строгия бивш военен. Към този коктейл постепенно ще бъдат добавени и нови съставки като отрицание, пренебрежение, неосъзнато желание за подражание. Жан-Мишел е и бохем по дух и проявление. Умира сред снимки на манекенки, с които някога е прекарвал бурни вечери. Синът му някога е следвал неговия пример. Похожденията му развяват голата си гръд на първите страници на не един френски ежедневник. Наркотици. Проститутки. Скандали. Синът повтаря бащата.

Отсъствието на Жан-Мишел от живота на сина му рефлектира интересно, но не и неочаквано върху характера му. Отвъд копирането на поведенческия модел, синът прави и нещо друго – издига на ново ниво търсенето на бащиното одобрение и го прави така, че целият свят да чуе гласа му. Или целия свят, но без един негов обитател.

Би могло да се допусне, че животът на сина е крясъкът „Вижте ме“, съчетан с хедонистичното удоволствие от самото удоволствие. Защото, нека не се лъжем, колкото и да желаеш да привлечеш погледите към себе си, изборът как това да се случи е напълно свободен. И синът избира да покаже среден пръст на дисциплината, среден пръст на военния режим у дома, среден пръст на мълчанието, среден пръст на отчуждението, среден пръст на борбата с пороците.

Среден пръст на самотата.

Фредерик Бегбеде е известен в цял свят. Авторът на „Любовта трае три години“, „9.99 евро“, „Помощ, простете“, „Един френски роман“, „Уна & Селинджър“, „Романтичният егоист“ и още куп други книги е добре познат със скандалния си начин на живот. И нищо чудно. Бегбеде е богат, красив, влиятелен и известен в началото на новото хилядолетие. Може и си угажда. Точно тогава провокативността му и умението да извиси автофикцията на високо литературно ниво го правят суперзвезда. Всички се надпреварват да го обичат, мразят и издават. Самият той опитва от всичко – водене на телевизионни предавания, работа в издателство, кино, литературна критика, наркотици, леки жени. Но това е ясно. За това е писано много, четено – още повече.

Невъзможният литературен бунтар от края на ХХ век вече не бунтуваше нищо и никого. 

Образът на бунтаря без кауза вече не е толкова оригинален или интересен. След него се появиха още доста такива и с времето се превърнаха в обикновен щрих от картината на съвременната литература и култура. Да пиеш, друсаш, да пишеш и да си циничен спряха да са нещо впечатляващо, било то и при наличието на нечовешки талант и усет към разказа.

В момента онзи контур на Бегбеде не ме интересува. Интересува ме мъжът между смъртта на баща му и прекарания година по-късно инфаркт. Интересува ме талантливият и адаптивен творец, който винаги е бил там. Вълнува ме промяната на тона и темите му. Вълнува ме и това, че след всички тези години, любови, самоти, възходи и падения, той е написал една разкошна книга, която може да бъде четена по няколко начина – всеки един от които брилянтен.

Сега, когато него вече го няма, двамата най-сетне можем да се опознаем един друг.

„Един самотен човек“ е най-новата книга на Фредерик Бегбеде. Излиза на френски език в началото на 2025 година, а българското ѝ издание в превод на Красимир Петров не закъснява. Определяна от Бегбеде като най-искрената книга, която е писал, тя разказва за живота на баща му Жан-Мишел Бегбеде от постъпването му в пансион на 8-годишна възраст до смъртта му на 23 септември 2023 година. Тези десетилетия живот на „бумър“ са съставени от слоеве социални промени и турбулентност, затова книгата може да бъде четена и като карта на френския 20. век, разбира се, казано с необходимата доза условност.

Детството на моя баща?
– роден, когато Хитлер анексира Чехословакия;
– на две години, когато Франция губи войната срещу Германия;
– на шест години, когато Франция е освободена от Америка;
– на осем години, когато родителите му го изпращат в пансиона в Сорез;
 – на десет години, когато е блъснат от влака Бордо–Ирун.
Детството във Франция се оказва една ненормална нормалност.

Формата на книгата е добре позната от предишните произведения на френския писател – микс от автофикция, авторефлексия, сарказъм, ирония с характерни специфични елементи, които зависят от главното действащо лице в нея. Ако в „Бараж срещу Атлантика“ главното действащо лице е изчезващата любов, а в „Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж“ е социалната несправедливост (каквото означава тя в главата на Бегбеде), то в „Един самотен човек“ центърът е мъж, роден и живял 80 години в различните вълни на 20. век и неговите резки завои. През живота на този мъж Фредерик пише две паралелни истории – тази на бащата, който някога е бил дете, после млад мъж, след което възрастен, болен от рак, и тази на сина, който води мислен диалог с най-важната личност в живота си. Онази, която вече няма как да му отговори.

Година след смъртта на баща си и година преди публикуването на последната си книга Фредерик Бегбеде прекарва инфаркт, след който се възстановява в болница. Иронията е очевидна. Смъртта чука на вратата на сина, малко след като е поканила на чай и бащата. Налага се синът да промени начина си на живот, доколкото е възможно. „Един самотен човек“ е писана именно тогава. В период на прочистване на мислите, тялото, битието, когато Бегбеде прави онова, което прави най-добре – да начертае литературна линия, с която да опияни читателите си. Да вмъкне в нея себе си и да го направи деликатно и красиво.

Едно е съвършено сигурно: докато той беше жив, никога не бих се осмелил да напиша тази книга. Животът на Жан-Мишел Бегбеде е изпълнен със сенчести участъци, с лъжи, отричания и премълчавания. Бих искал да направя изследване върху моя баща, както направих с Дж. Д. Селинджър. Странно е усещането да си нежелан потомък на бизнесмен мизантроп.

Жан-Мишел се появява в не една книга на противоречивия френски писател. Още в „Един френски роман“ той е основна фигура, но там все още е жив, там все още възможността за диалог, опрощение и среща съществува, докато в „Един самотен човек“ всичко е вече свършено. Един син говори за бащата, който вече не е наоколо. И не че някога е бил наистина. Но като върнем лентата още по-назад, дори „Любовта трае три години“ отново е насочена към Жан-Мишел. В най-новата си книга Фредерик Бегбеде (отново) е директен и откровен, но това надали е нещо изненадващо. Различното тук е, че самият той твърди, че това е първата книга, която пише за себе си, а не за другиго. Означава ли това, че всичко преди нея е било опит на един син да впечатли вечно отсъстващия и безразличен баща?

Възможно ли е всичко да е започнало с липсата на бащата, който никога не честити рождения ден на сина си?

Мога само да гадая.

Признавам, че бях изкушена и за друго подзаглавие на този текст. Но сега, приближавайки се интимно близо до края му, осъзнавам, че вторият ми вариант е по-подходящ за финал, а не за начало:

„Един самотен човек“ към сина си в края на живота си:

Не се подигравай, глупак нещастен, и ти ще станеш същият.

Фредерик Бегбеде Един самотен човек