Досието – между тайната и катарзиса

Милена Кирова за „Досието Жана“ на Милена Макариус.

Милена Макариус (по баща Михайлова) напуска България през 1990 г., когато е все още млада асистентка по старофренска литература в Софийския университет. Заминава за Париж – временно, но остава там постоянно. Ако се случи да я запитат откъде идва, отговаря, че „по произход“ е българка. Думата произход й действа успокояващо, защото заобикаля другата дума българка –отдалечава я, избутва я далече назад в едно минало, което изглежда забравено. И така до деня, в който трийсетгодишната й дъщеря Божина не проявява жив интерес към България, към миналото на своя род, към времето, в което се е родила – около средата на 80-те. И тъй като се занимава с кино, решава да отиде в България и да направи филм за самата себе си в търсене на своите корени.

Развеселена в началото от „приумицата“ на своята дъщеря, майката бързо изпада в стрес, когато по инициатива на Божина тя подава молба до Комисията по досиетата и получава отговор, че има досие на нейно име във вече отворените архиви на бившите служби. Така започва едно главоломно приключение, което изправя една срещу друга две епохи, две жени, две истини, две поколения. Появява се досието Жана – напълно истинско, от времето, в което Милена е работила като преводачка и… регистриран информатор на ДС. Двете жени, майка и дъщеря, изживяват тежка драма – поотделно, но и в отношенията помежду си. В търсенето на изход и дори спасение всяка от тях посяга към изкуството: дъщерята прави документален филм, майката написва роман.


Филмът „Червено, твърде червено“ се появи в България още през 2019 г., вече отличен с няколко международни награди. Романът е публикуван сега, буквално преди седмица (френското издание е от 2020 г.). Представянето му (на 16 юни) беше предшествано от прожекция на филма. Мислех си, че това сдвояване няма да направи добра услуга на романа: образът е по-силен от текста, фактът – от фикцията. Не се оказах права, двете произведения се сдвоиха по неочаквано продуктивен начин. Фактът успокои драматичния тон на фикцията; фикцията придаде многоизмерност на факта.

Наистина, книга, която разказва събитията и обстановката на тоталитарното минало, вече не може да направи силно впечатление вътре в България: много е казано, не малко е и написано. (Във Франция, точно обратното, тъкмо информативният разказ прави силно впечатление на публиката и критиката.) Затова пък две други неща могат да бъдат интересни на българските читатели. Най-напред литературните качества на романа. Макар и дебютен, той представлява задъхано написан, увлекателно развиващ се психологически наратив. Освен това е рядък в контекста на българската традиция опит да се психологизират в дълбочина, с акценти на психоаналитичното знание, отношенията между деца и родители, особено между майка и дъщеря.