Кратка бележка за „Досието Жана“ на Милена Макариус

Александър Кьосев за Милена Макариус

Александър Кьосев


Почти се чувствам задължен да кажа две думи за тази книга, която дочетох преди минути. Не само защото познавам Милена, Кольо и Божина отпреди десетилетия и не само защото познавам цялата драма около филма „Червено, твърде червено“. А защото съм живял заедно с тях – Милена и Кольо – а и отделно от тях, но в същото време и почти при същите условия. Защото това би могло да се случи и на мен и на моите деца.


Амбицията да се напише книга за истината на собствения живот, е опасно изкушение и често условие за лоша литература. Милена Макаруис сигурно знае това, но тя просто е била принудена да напише своя роман, за да не ѝ отнемат, без да я питат, личната истина за личния й живот. Така че противно на толкова други автобиографии и лоши, оправдателни мемоари за социализма, „Досието Жана“ не е написана от суетен порив към личните равносметки и приемливи разкази, а от принуда. Благодарение на натиск на външни, не-лични инстанции – първо документалния филм на дъщерята, после досие, от което е останало само картончето, после порой от мнения на приятели, връстници и бивши ченгета, съветващи я да забрави, паралелно диалози с безмилостната дъщеря, в която по абсурден начин се сливат моралната категоричност на младите и професионализма на кино-документалистката.

Резултатът е неочакван: търсене на изгубеното време с ритъм на психо-трилър и ефект на дълбинна и надлична, поколенческа терапия. Книгата е преработване на тоталитарното минало, в най-добрите традиции на Фройд и Адорно. Оказва се, че в търсенето на истината за себе си главната героиня ще трябва да воюва не само с „истините отвън“, но и с филтъра на собствената си изплъзваща и изтласкваща памет, на собствената си разширяваща се картина за това минало. И в това търсене героинята ще „реполитизира“ себе си, ще се научи да превежда битовите категории на предишния си младежки живот в горчиви политически и психоаналитични прозрения с обобщителна сила. При това всичко се случва в инфарктен диалог със сривове като бездни и каденци-извисявания с дъщерята и нейния раждащ се – също така мъчително – документален филм. Личната истина не е изповед, а е диалог с други истини и други парадокси. И докато дъщерята-режисьорка търси архимедовата точка, от която може да започне новия живот, чистия морал на младите, тя не усеща тези парадокси – как собственият ѝ морализъм ражда комодифицирана „истина“ от обществото на спектакъла, продаващо образи, морални катарзиси и кариери.

В този напрегнат ритъм автобиографичната героиня няма просто да „преоткрие“ себе си, а направо ще се „пренапише“, мъчително ще смени вътрешната категориална система и моралните ориентири, в които е вярвала досега, чрез които е мислела за себе си, миналото и настоящето си, България и Франция, любовта и омразата, майките и дъщерите. И това няма да остане невинно действие, някакъв мижав самоанализ – той застрашава героинята, застрашава дъщерята, застрашава бащата. Затова романът не е просто автобиография, а истинска драма за пишещия, за героите, за онези, които създават образи и етикети за него, за читателя.