Съдбата да бъдеш жена

Милена Кирова за „Клеветата“ на Роза Вентрела.

Това е първата среща на българските читатели с една от най-успешните представителки на съвременната италианска литература – Роза Вентрела. Наричат я "новата Елена Феранте“, макар че около нея няма тайнственост, не кръжат легенди, критиците не решават загадки. Даже обратното: всичко изглежда ясно, разбираемо, та чак обикновено. Родена е през 1974 г., завършва история на модерния свят, специализира история на жените, в началото работи като журналист и редактор, днес преподава литература и води курсове по творческо писане за деца и възрастни. Публикува романи от 2011 г., неизменно с фокус върху живота и психологията на жените в италианското общество през различни епохи. Започва с историята на Вероника Франко, прочута куртизанка и поетеса във Венеция от 16 век, но пробива през 2013 г. с "Градината на олеандрите“ – бестселър с 50 000 копия само в Италия, преведен на много езици. "Клеветата“ е нейният пети роман, публикуван в Италия преди две години. (Вентрела впрочем публикува романи с педантична последователност: през две години. И да, наистина има вече нов, от тази година – "Благословен да бъде бащата“. Сигурно това означава да си професионален писател.)

В "Клеветата“, както в предишните си романи, Роза Вентрела разказва съдбата да бъдеш жена. Този път – в Италия от средата на 20 век. В едно обикновено село на земеделци, наречено Копертино, разположено дълбоко на юг в област Пулия. Ако погледнем на картата – най-долу, чак в тока на прословутия италиански ботуш. (Самата писателка е родена в Бари, град на Северна Пулия.) Несъмнено ще си помислите: какво му е интересното на това малко и бедно село "с окаяни, криволичещи улици, покрити с варовикови плочи“, над които се издигат зацапано бели къщи, толкова близо една срещу друга, че всяка стопанка знае какво готви нейната съседка отсреща? Въпросът обаче не е какво точно се случва, а как го разказва Роза Вентрела. Ето, тук си идва на място иначе кухото сравнение с Елена Феранте.

Най-напред мястото, в което се развива сюжетът. Копертино на Роза Вентрела не е просто едно село от средата на предходния век. То е място, в което все още живеят легенди за върколаци и призраци, една истинска Магьосница лекува хората и вижда в тяхното минало, издига се розово-белият замък на всемогъщ барон. (Днес Копертино е малък град с 22 000 жители, но в него наистина има стар замък, най-големият в околността.) Това, разбира се, е свят, видян с детски очи, но тъкмо деца са главните героини, сестрите Тереза и Анджелина Соцу, на този роман, който разказва разомагьосването на детския свят – с всяка година, с всяка крачка напред. Зад приказките постепенно изплуват проблемите: мизерията, алчността на барона, потиснатият гняв на мъжете от селото, сълзите на майките. И като връх на всичко – Втората световна война. 

Макар че разказва за социални проблеми, при това в стила на италианския "нов реализъм“, романът не е социален. Макар че редица исторически събития се вливат пряко върху неговия сюжет, той не е исторически. Защото на първо място, над всичко друго е психологически; в центъра му бавно и настоятелно се раздиплят психологическите премеждия в живота на жените от семейство Соцу, а край тях – и на други жени от селото, всяка със свой характер и своя съдба. Тук Роза Вентрела наистина прилича на Елена Феранте, въпреки че би било по-правилно да говорим за вече оформената линия на нов тип "женско писане“ в съвременната италианска литература. Вентрела разказва леко и деликатно, с афинитет към описания на предметния свят, с отработен усет за детайлите и тяхната символична стойност. Тя предава емоционалните преживявания на своите героини с поглед отвътре на тяхната психика; начинът, по който разказва, просто не може да не бъде наречен "женски“. Неслучайно повествованието тече през очите на една от сестрите Соцу. Всички герои – и жени, и мъже – са силно индивидуализирани, психологически убедителни, цветни, разнообразни, дори повече, отколкото в истинския живот. Четенето на този разказ е удоволствие от естетическо и психологическо естество. Около него трепти нещо магично, нещо, което кара читателя да се чувства увлечен в реалността на някакъв друг, различен, дори приказен свят – както по времето, когато е обичал да слушал приказки. Оголени от реализма на портретирането, измъкнати от фона на обществено-историческите събития, героите напомнят за някои познати фигури от фолклорно-вълшебния свят. Двете сестри например: мургавата съблазнителка Анджелина и кротката руса Тереза са като Белоснежка и Червенорозка; Нарди Соцу носи гневливата неуравновесеност на всички бедни бащи; Барон Персонé персонифицира жестокостта на всички лоши царе, а пък Магьосницата си е направо в своята приказна роля…

Роза Вентрела не е Елена Феранте (и слава богу!), но също като нея умее да омагьоса ежедневния свят, да придаде неповторимост на обикновеното, да превърне в принцеси обикновените селски момичета. И най-вече – да разказва така, че да обръща своите препатили, зрели читатели в жадни слушатели на приказки от тяхното детство.  

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт