Седмично четиво: „Тягостна любов“ от Елена Феранте

Четем откъс от една от ранните творби на мистериозната писателка.

Всички почитатели на неаполитанската тетралогия от Елена Феранте, които са жадни за още от нейното творчество, днес ликуват, защото в ръцете си държим един от ранните й романи "Тягостна любов“.

Елена Феранте ни въвежда в една семейна история, изпълнена с насилие, с любов и омраза, но и с много нежност и съпричастие, история, започнала и завършила в един Неапол, с който загадъчната писателка остава завинаги свързана.

Апартаментът на Амалия се намираше на третия етаж в едно старо здание, опасано с тръбно скеле. Сградата принадлежеше на общината, на служителите, които подновяват разрешителни, издават удостоверения за раждане или за местожителство, резервират по компютъра билети за самолети, влакове и кораби, сключват застрахователни полици за кражби, пожари, болести и смърт, съставят сложни декларации за доходите. Наемателите бяха малко, но когато преди повече от двайсет години баща ми – в момента, в който Амалия му беше казала, че иска да се разделят и ние дъщерите я подкрепихме твърдо в решението ѝ – ни изпъди и четирите от къщата, за щастие, намерихме един апартамент под наем точно там. Сградата не ми харесваше от самото начало. Караше ме да се чувствам неспокойна, като в затвор, съд или болница. Затова пък майка ми беше доволна – намираше я за внушителна. Всъщност беше грозна и мръсна още от голямата входна врата, която биваше разбивана редовно всеки път, когато администраторът сменяше ключалката. Крилата ѝ бяха прашни, почернели от газовете, с големи топчести дръжки от месинг, неполирани от началото на века. В дългия, подобен на пещера пасаж, водещ към вътрешния двор, денем винаги пребиваваше някой: учащи се, минувачи в очакване на автобуса, който спираше три метра по-натам, продавачи на запалки, хартиени кърпички, печени мамули или кестени, слънчасали или подслоняващи се от дъжда туристи, мрачни мъже от всички раси в постоянно съзерцание на витрините, подредени от двете страни. Последните залъгваха някакви свои очаквания, взирайки се в художествените снимки на един възрастен фотограф, чието ателие се намираше в сградата: младоженци в сватбено облекло, усмихнати и сияещи момичета, младежи в униформа с дръзко изражение. Преди години за два-три дни беше изложена и една снимка за лична карта на Амалия. Поисках от фотографа да я свали, преди баща ми да избухне и разбие витрината, докато минава оттам.

Прекосих вътрешния двор с наведени очи и изкачих няколкото стъпала, водещи от стъклената врата до стълбище Б. Портиерът отсъстваше и това ме зарадва. Побързах да вляза в асансьора. Единственото място в това сградище, което ми харесваше. По принцип не обичах тези метални саркофази, които се изкачват бързо или пропадат надолу веднага щом натиснеш копчето, като ти пробиват дупка в стомаха. Но този имаше дървени стени и стъклени врати със сиви орнаменти по краищата, ръчно изработени месингови дръжки, две елегантни пейки една срещу друга, огледало, приглушено осветление и се клатушкаше с концерт от скърцания, дирижиран с успокояваща мудност. Един монетник от петдесетте години, с широк корем и дъговидна човка, обърната към тавана, готов да поглъща монетите, хълцаше с металически звук на всеки етаж. Кабината отдавна се задвижваше с натискане на един бутон и монетникът стоеше безполезно прикован към стената отдясно. Но не ми беше неприятен със своята въздържателска празнота.

Седнах на едната пейка и направих онова, което още от дете правех всеки път, когато имах нужда да се успокоя: вместо да натисна бутона с цифрата три, се оставих да ме качи до петия етаж, където беше пусто и тъмно, откакто преди много години адвокатът, който имаше кантора там, се изнесе, като отмъкна и лампата, осветяваща площадката. Когато асансьорът спря, оставих дъхът ми да се плъзне до корема и после полека да се върне в гърлото. Както винаги, след няколко секунди светлината на асансьора изгасна. Можех да протегна ръка към една от дръжките на крилата – достатъчно бе да я дръпна, и лампата щеше да светне отново. Но не помръднах и продължих да отпращам дъха си в дълбините на тялото. Чуваха се само дървоядите, които прояждаха дървото на асансьора.

Само преди няколко месеца (пет, шест?), по време на едно от моите кратки посещения, нещо ме бе накарало да разкажа на майка ми, че като девойка съм се приютявала на това тайно място, и да я заведа там. Вероятно съм искала между нас да се зароди някаква интимност, каквато никога не беше имало, а може би смътно бях желала да узнае, че винаги съм била нещастна. Но тя ми изглеждаше само доста развеселена от факта, че съм се усамотявала в един разнебитен асансьор.

– Имаше ли си някой мъж през всичките тези години? – попитах я внезапно тогава.

Исках да кажа: имала ли си любовник, след като остави баща ми? Доста странен въпрос, извън кръга на възможните въпроси между двете ни. Но нейното тяло, седнало съвсем близо до моето на дървената пейка, дори не потрепна. Нито гласът ѝ, уверен и категоричен, когато каза "не“. Ни най-малък знак, който би могъл да ме накара да помисля, че лъже. Затова нямах никакви съмнения. Лъжеше.

– Ти имаш любовник – казах ѝ студено. 

Реакцията ѝ беше пресилена в сравнение с винаги въздържаното ѝ поведение. Вдигна си роклята до талията и откри розовите си гащи, дълбоки и опънати. Подсмиваше се, докато засрамено каза нещо за омекналите си меса, за отпуснатия корем, повтаряше: "Пипни тук“, и се опитваше да хване ръката ми, за да я постави върху бялата заобленост. Отдръпнах ръката си и я положих върху сърцето си, за да успокоя прекалено бързото му туптене. Тя остави края на роклята да падне, но краката ѝ останаха открити, жълти на светлината в асансьора. Съжалих, че съм я довела в моето убежище. Най-вече ми се искаше да се покрие. "Излез“ – казах ѝ. И тя го направи, никога не ми казваше "не“. Достатъчна беше една крачка през отворената врата, за да изчезне в тъмнината.

Останала сама в кабината, изпитах някакво сдържано удоволствие. Затворих вратите с инстинктивен жест. Няколко секунди – и светлината на асансьора изгасна.

бюлетин

още смарт