Жена ли си, творец ли си...

През двайсетте години на миналия век младата тогава художничка Невена Ганчева спечелва държавна стипендия за специализация по живопис в Рим. Артистичната среда преглъща този факт като дръжка от череша - с много обществено кашляне, ококорени от задавяне очи и шумно публично недоволство. Неочакваният успех на една “художница” е нещо, което основно мъжкото по онова време обществото на българските художници трудно може да позволи. Въпреки че още от края на XIX в. Държавното рисувално училище приема и обучава и жени, почти три десетилетия по-късно до считаното за приоритет на мъжкия пол художествено творчество дами се допускат със снизхождение и подозрително повдигната вежда. На художницата й е позволено да рисува натюрморти, да се пробва в портретната живопис, може дори да дръзне да се докосне и до пейзажа, но няма право да посещава часовете по рисуване на голо тяло например. А пък да усъвършенства уменията си в едно от най-престижните училища по живопис в света се приема като влагане на усилия в една априори ненужна кауза. Ненужна по една много проста причина - четката е в женска ръка. А на женската ръка й приляга да гледа деца, да готви и ръкоделства, но не и да се превръща в инструмент за духовно отразяване на света. Просто защото такива абстрактни неща като световен дух и творческа душа могат да бъдат разбирани, интерпретирани и капризно разтягани в най-различни творчески форми само от мъже. 

 

Напук на възмутеното от пробива във възрожденския модел общество Невена Ганчева заминава. Така или иначе в патриархалната й родина двегодишното европейско обучение обаче няма как да й подсигури “мъжка” кариера. Затова и професионалният й път не й предлага нещо по-различно от учителстване - в Кнежа, във Велико Търново, в Американския колеж в София…

Десетина години след Освобождението на българския писателски хоризонт не е кой знае колко оживено. Пък и колкото и малко персонажи да се разминават тогава по коридорите на литературата, есеистиката и журналистиката, те така или иначе са мъжки. Точно в този момент започват да излизат фейлетоните на Екатерина Каравелова. И докато на хоризонта не се появи Алеко Константинов със своя открояващ се стил (и пол, разбира се), те представляват най-острата и професионална сатира на обществено политическата действителност у нас. В защита на таланта на Екатерина Каравелова се произнася дори известният с критическата си арогантност (особено към жени) Пенчо Славейков. Той предрича, че в историята на българската публицистика преди Алеко паметни ще останат само два текста - Политическа зима” на Христо Ботев и “Нов Мемиш-а-а”, фейлетонът от 1888 година, осмиващ Захари Стоянов и написан от Каравелова. Историческата истина обаче се оказва друга - нали не сте чували за съществуването на този написан от жена фейлетон? Е, нищо, че съм завършила българска филология в Софийския университет, и аз не бях чувала. Не и по време на обучението си там през 90-те години на миналия век по простата причина, че Екатерина Каравелова изобщо не фигурираше в учебната програма. Не и като нещо повече от съпруга на Петко Каравелов и обществено активна за времето си жена.   

 

Ако днес изпишете в интернет например “българските актриси от началото на XX век”, ще видите как системата ще ви предложи всякакви захаросани текстове за най-красивите актриси на миналия век, за богините на Холивуд, дори за десет световноизвестни личности с български корени. Няма да получите нищо систематизирано или поне автоматично подредено като информация, което да се отнася до толкова конкретна тема - българските актриси на миналия век. Не, защото ги е нямало, разбира се, а защото споменът за тях се вмества в някоя и друга вметка в някогашен вестник или прежълтяла фотография. До “големите” актьори мъже естествено. Въпреки това в актьорската професия жените все пак са доста по-добре приети отколкото в другите видове изкуство, защото все пак винаги е по-добре една жена да играе образ на жена. В изкуството, където физиката на автора обаче не е определяща, ако си жена, мисли му!  

 

В музиката положението е още по-тъжно. Жените са допускани до интерпретаторство на музикални шедьоври, но само в рамките на “добре образованата дама”, която трябва да забавлява изисканите гости в дома на родителите си или този на съпруга си с лековати пиески, изсвирени предимно на пиано. Музиката, както и всички прояви на създаване на изкуство (най-вече приложно) впрочем, са нещо като начин за “облагородяване” на жената, “интегриране” във високия свят на художеството, до което тя, милата, иначе няма как да достигне. При това по най-класическата и векове неоспорвана причина - физически не й е дадено на жената да ги разбира, овладява, че и усъвършенства тези неща с творенето! Така де - божествените дела са за мъже - нали Творецът е от мъжки пол…

 “Жената е негърът на света”, изпя Джон Ленън през 1972 година.Чела съм поне десет български текста, занимаващи се с темата за феминизма в един или друг аспект, с една или друга насоченост, които задължително цитират части от тази песен. И аз ще го направя, с много контретен пасаж:

“Ако не ще да е роб, 

казваме, че не ни обича, 

Ако е искрена, 

казваме, че се прави на мъж.

Унижаваме я,

А се правим, 

Че е нещо по-висше от нас.” 

Забележете - ако е искрена, се прави на мъж… Значи искреността е мъжка черта. И понеже е добродетел, за да бъде призната, “остойностена” и приета в по-светлата страна на света, жената има нужда да демонстрира тази искреност, да я носи, да се идентифицира като неин носител. Само че… ядец! - органичното й притежание принадлежи на мъжката природа. Женският дух не може да произвежда искреност. Не го носи по определение, не са му присъщи механизмите за заплождане и раждане на искреност. Жената “се преструва”, тя “играе”, “оплита”, манипулира чрез емоции и демонстрация на слабост. След като няма как да познава искреността, остава й само едно - да я копира. Да подражава на онези, които някак си божествено им е дадено да я носят в натурата си - мъжете. Пък всяко нещо, което претенциозно се прави на нещо друго, определяме като кич. Значи женската искреност е кич. А след като художественото творчество по принцип е проява на искреност - искрено вглеждане във вътрешния свят, искрено развихряне на въображението, искрена демонстрация на артистичен порив и т.н. - изкуството, произведено от жена, обичайно се приема като кич. Не винаги и не навсякъде, разбира се, но класическата матрица, налагана върху женския творчески акт, изнервящо често е точно такава. “Я да я видим тази писателка/художничка/музикантка/актриса какви творчески ги е надробила между предменструалния си синдром, маникюра, прането,липсата на някой, който да я “оправи”(разбирай, да прави секс с нея, защото без тази услуга тя е “счупена”, “нефелна”) и менопаузата!”  

Тази перспектива днес не се е променила много. Тихо се спотайва зад феминистични идеи, разтръбени мощно от мъжки гърди, ама си е там - в омекотената критическа лексика, която неизменно говори за някакво си “женско писане”, “женско рисуване” и “женско творчество”. И влага в тези определения не просто вид надсубективна класификация, а много специфичен подсмисъл - елегантно снизхождане към по-опростения откъм емоции, похвати и творчески шпагати женски артистичен порив. Към това скрито надменно отношение на предимно мъжкия свят на изкуството към женския такъв (ненавиждам това разделение, но се налага да го ползвам, за да изясня тезата си тук), се прикрепя и един много силен сексистки (в родния контекст - патриархален) оценъченкомплекс от тихо високомерие, привидно ангажирана пренебрежителност и несломяемо желание за поучаване и “изясняване” на изкуството като такова пред оскъдния женски мозък и неспособния на “дълбини” женски интелект. Хубава работа, ама женска, нали… Като “хубава работа, ама циганска”. Жената може у нас да не е точно негър, ама си е малцинство, етнос, диворасляк в култивираното поле на “сериозното” мъжко изкуство. И като такъв, трябва да се интергира от “по-висшия” с търпение, овладяна презрителност и усещане за цивилизационно целеполагане. 

Някога критическите (естествено мъжки) хорове са имали обществената свобода доста драстично и ачик-ачик, както се казва, да “опитомяват” “женските”, тръгнали да се бутат в процесите на създаване на изкуство. Първите по-мащабни изложби на художнички у нас неизменно са били съпътствани с видимо омекотени, един вид “кавалерски” критики, в които рефренът е “я пишете за майчинството и своя домакински свят, ако обичате!”. Дори темата за децата се е приемала като по-скоро “мъжка”, защото само мъжът може да излезе от битовия контекст на отглеждането на поколение и да “провиди” траверсите на божествения промисъл за човешкия род и личната отговорност в неговото подсигуряване. Ако една жена пише, говори, рисува или свири за нещо различно от отредения й “свише” кръг от теми (бит, майчинство, лирика, ама да не е любовна поне според Пенчо Славейков, за когото и артистичното интерпретиране на любовта е мъжка работа - нали и в живота е така!) , тя непременно навлиза в “мъжката” територия, в искреността, присъща само на твореца мъж. 

Днес, при все феминизма и осъзнаването на несъстоятелността на половото разделение, когато говорим за интелект, ум и способност за съждения, отношението не е по-различно. Наслушала съм се на мъжки съвети от типа “не, ти не знаеш”, “не се прави така”, или “жените не ги разбират тия работи”, отнасящи се не до смяна на автомобилна гума (което ама хич не ми е тера инкогнита), а до възприятие на света. Казвали са ми, че жените пишат с повече епитети, че слагат повече многоточия, че са по-рапищолени в изказа си в което и да е изкуство и това, както казва критикът мъж, веднага ги дисквалефицира от възможността да влязат в храма на големите. А и да влязат там, трябва да са със забрадки, разбира се! Смирено, почтително и с вкоренен в душите копнеж за оценъчно снизхождение, заради оскъдните си по природа артистични възможности. Вечният модел на мъжа, който “води” една клета и неактивна Евридика из дебрите на световния ред и космическата логика. Отнесената от вихъра слаба женица, на която трябва да й се утъпква пътеката, защото така или иначе сама своя не може да проправи…

Изкуството е друг вид търсене на логиката на света. То е най-силното оръжие срещу смъртта, защото се създава от любов към живота. Да ме прощава Пенчо Славейков, че употребявам с женската си уста думата “любов”, вместо любимата му “обич”, ама тук в това понятие далеч не внасям само идеята за раздиращо привличане между двама души. Говоря за онази любов, която те кара да се надигнеш сутрин и да правиш неща. За любовта, която те бута да вършиш щуротии, да си затваряш очите и да скачаш, да се изплезиш на всички, които ти казват “недей” и да дръзваш. Имам предвид любовта, която изпитваш, когато намериш точните думи, идеалните форми, перфектните цветове, съвършените звуци, с които да оставиш в пространството точно това, което си усетил и което си пуснал да мине през съществото ти. В този процес аз не виждам нито правило, нито пол. Защото в какво друго е същността на изкуството, ако не в рушенето на граници. А най-първичната, на която сме подложени, е тази между Адам и Ева, между жената и мъжа. И ако още си я предъвкваме като смислово определяща, хеле пък в изкуството, бая дълбоко сме дремали последните векове. Налага се да почнем наново. Например оттам, че изкуството е дейност за и на човека. Пък дори и бог (в когото, простете, лично не вярвам!) “създаде човека - мъж и жена ги създаде”. 

Та да оставим милозливото разделение на “женско” и “мъжко” изкуство. И да четем, слушаме, гледаме и преживяваме Човека.       

майка уродливостта Мария Касимова книга коментар мнение Силвия Недкова