Мястото на критиката в днешно време

Силвия Недкова с коментар относно значението на критиката и колко е важно виртуалното присъствие.

Поредният литературен скандал. Дъждовните дни са подходящи за подобни страсти. А когато в спора са намесени големи имена, социалните мрежи започват да жужат като гнезда на оси.

Поводът е статия на Кирил Кадийски, един от най-големите ни поети и преводачи, посветена на Георги Господинов. Авторът на статията изрично е заявил намерението си да говори за продукта Господинов, а не за продуктите на неговото творчество.

За съжаление, самият Кадийски очевидно е далеч от съвременните тенденции на виртуалните времена, в които авторът е неотделим от творчеството си като маркетингов продукт. Затова не е осъзнал, че подобно разделение е невъзможно, че още в зародиш ще проличи неговата изкуственост.

Не бих искала да оспорвам тезите на Кирил Кадийски. Напълно възможно е те дори да са верни, въпреки сгрешената база, върху която са поставени. Бих била по-категорична за отношението си към тях, ако ми бяха представени по друг начин – без оттенъка на нездраво злорадство, пренебрежение и тънка злонамереност.

Затова не искам да насочвам мисълта си към конкретната случка, а ще се опитам да поставя разговора на по-широка основа.

Литературната критика у нас, особено оперативната, не научната, е в шизофренично раздвоение. От една страна тя е активна, многогласа, пълна с много ентусиазирани аматьори, полуаматьори и професионалисти. От друга страна, липсва ѝ лице и стабилност, сякаш не съществува.

Социалните мрежи, където най-често се открива присъствието ѝ, са всеядни, те са площад, на който всеки може да изкрещи мнението си и да настоява да бъде чут. Изключително малкото медии, които публикуват литературни анализи, се опитват да търсят баланс между високата и оперативната критика, и често им се налага да правят компромиси в негово име. Затова и всъщност българската критическа мисъл се развива доста по-бавно от българската литература, която е във видим възход.

Социалните мрежи развратиха и читатели, и анализатори. Читателите търсят бързо мнение, искат простичко "да“ или "не“, отказват да търсят пластове в критическите текстове, защото компютърното им време върви с шеметна скорост. Критиците – независимо дали професионални или не – се демотивират поради липсата на интерес към сериозни анализи. Резултатът е, че тази девалвация на критериите обхваща всички и повсеместно.

За да бъде привлечено вниманието на капризния и разглезен читател на критически текст, той трябва да бъде пленен с нещо извънредно. Най-лесно, почти инстинктивно е да се избере безкомпромисната, но и невъзпитана пледоария. Дори да е аргументирана, резултатът е, че се забелязва твърдостта на позицията и почти нищо повече. Тоест, колкото повече плюеш, толкова по-голям шанс има да те прочетат. Колкото по-недвусмислени хули отправяш, толкова по-голям е шансът да ти повярват. Колкото по-твърд си в мнението си, толкова повече то се запомня. Освен това текстът с категорична отрицателна позиция има шанс да събуди някоя от малките временни войни, които така забавляват досадените от еднообразие читатели, те навличат запалянковските си униформи и влизат в мелето.

В точно тази категория влиза и иначе интелигентно и саркастично написаният текст на Кирил Кадийски. В подобен коловоз се движеше и другият текст, предизвикал полемики наскоро – мнението на Диана Петрова за "Калуня Каля“. И двата критически текста имат рационално зрънце в себе си, опират се на основателни аргументи, отразяват професионално отношение към темата. Но и двата са едностранчиви и крайни. Казвам го въпреки категоричното си съгласие с тезата на Диана Петрова по отношение на "Калуня Каля“. Спорът ми с нея е само относно крайностите.

Всъщност това е почти същото като с напудрените хвалби на някои придворни критици, които безрезервно "харесват“ всичко и го намират за "уникално“, "единствено“ и "връх в българската литература“. Двата полюса, и двата крайни до недостоверност.

Напразно обвинявам критиците. Проблемът е в читателите. Усещането ми е, че те са изоставили някъде вътрешния си баланс и им е скучно да си го намерят. Освен това възпитаното "кастрене“ на която и да е литературна творба изисква усилия за проумяване на скрития укор, независимо колко добре е обоснован той. Манията "право, куме, в очи“ работи с пълна сила – грубата безцеремонност незнайно защо се е сдобила със славата на неоспорима искреност. А тя е просто полюсният образ на безмерното ласкателство.

И двете вредят.

Не отношение към писателите и творбите трябва да градят критиците. Не е важно да създават фенски маси и да увличат последователи. Нито да разгонват тълпите фенове от прага на литературата. Не това е тяхната работа.

Критикът, ревюистът, анализаторът трябва да открие за читателя онова, което той е пропуснал. Трябва да подреди книгата в контекст, да открие тенденциите в растежа или сриването на автора. Най-вече критикът трябва да открои средата, в която читателят да разположи своята представа за книгата.

За тази цел не е нужно да е безцеремонен. Не бива да е пандишпанено мек. Трябва просто да е чел много и да е чел с безпристрастност, която да се усети в текста му.

В противен случай някой ден Картаген ще бъде разрушен. Заедно с всички пишман критици в него. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още РеAкция