Първият поет на Словения „проговаря“ на български

Четем поезията на Франце Прешерн в превод на Людмил Димитров.

За пръв път българските читатели имат възможност да се докоснат до най-ценното име на словенската литературна съкровищница. Излиза поезията на най-големия национелен поет на Словения Франце Прешерн в превод на Людмил Димитров. Роден в далечната 1800 г., Прешерн оставя след себе си майсторски стихове, които засягат теми като отечество, дом, семейство. Задълбочената му поезия е портрет на душата му, в която личат широките познания на античното изкуство и литература, чуват се гласовете на Омир, Петрарка, Данте, Шекспир, Сервантес, всеки стих тупти със собствено сърце.

Готови сме да чуем всичко, което ни разказва Франце Прешерн, най-сете "проговорил“ на български език.

МОЛБА

Очи към друг извръщай,
не мога да те спра;
но и към мене също –
в тях с радост да се взра.

С оклюмали главици
цветята не цъфтят,
а онемели птици
в гората сякаш спят.

Пчелите из полята
ги няма – не жужат,
а рибите в реката
едва-едва кръжат.

Тук всяка твар унива,
девойко, и мълчи,
а зад билата скрива
и слънцето лъчи.

Цветя не раснат вече,
ни птици са дошли,
избягаха далече
и риби, и пчели –

и мойте мисли клети,
обсебени от страст,
мечтаят как в куплети
ще литнат от екстаз,

но нямат, нямат сила
и страшно им личи,
понеже ти си скрила
зарите си-очи.

Наместо да се тровят
от мрак и студ свиреп,
а с плам да очароват
словенците от теб,

ти и към мен поглеждай
и без любов дори,
но твоят взор с надежда
и с мощ да ме дари.

ИЗГУБЕНАТА ВЯРА


Пак светят твоите очи
с онези същите лъчи.

Страните ти пак в румен цвят
пред мен сияещи горят.

На устните – смехът познат:
когато шепнат и мълчат.

Все онзи грациозен бяг;
гърдите ти – две преспи сняг.

Изящните ръце, нозе –
тях времето не ги превзе.

А твойта нежност, твоят чар
си пазят оня блясък стар.

Но нещо силно ми вреди
да вярвам в теб като преди.

Пречистата света искра
на любовта, уви, умря.

Един-единствен поглед твой
уби в мен вяра и покой.

Живей нататък век почти,
за мене никоя си ти.

В сърцето ми-олтар бе свещ,
какво си днес? – красива вещ.

СЪВЕТЪТ НА ДЪЩЕРЯТА



Под прозореца й идва
влюбеният всяка нощ
и със своята любима
разговаря до зори.

За това узна баща й –
стар и достолепен мъж –
и на свойта хубостница
здравата се сопна той:
– Ако все така ще зяпаш
през прозореца навън
и ще се заплесваш с него
в разговори цяла нощ,
зид край къщата ще вдигна,
яко ще я оградя,
а отвън Султан ще пусна
да пропъжда всички с лай
и слугинята ще пращам
нощите при теб да спи. –

Щерката на тези думи
отговори ето тъй:
– Ех, мой мъдър стари татко,
жив да си, любими мой!
Лойтро през зида ще мине,
песа с хляб ще укроти.
А слугинята писмата
му ми носи за петак;
ако толкова не искаш
моят мил да идва тук,
аз пък булка ще му стана
и в дома му ще стоя.

***


Сънувах, че допуснати във рая,
най-сетне с теб сме волни и щастливи:
на земните ни дни немилостиви,
разделяли ни, бе настъпил края.

Като сестри със Лаура, в омая
над дневниците си и с чувства живи
си спомняхте на колко придирчиви
мъже пред вас сърцето не изтрая.

На свети Михаил върху везните*
сонетите си сложихме с Петрарка
и виж ти! – изравниха се страните.

Той бе възпявал красотата ярка
на Лаура, аз – твойта – и едните
съвпаднаха със другите по мярка.

***


Обърнеш ли все пак очи към мене
и ме проникне светлината пряка,
ще се разпръсне царството на мрака
и ще заглъхне зимното бучене.

Оковите с тревожното кънтене
ще се строшат и болката двояка –
в душата и в плътта – ще стихне; всяка
следа от рана ще кърви довреме.

Надеждата ми няма да посърне,
сърцето ще прелее от екстази
и живото ми слово ще се върне.

А моят стих, възпламенен от тази
любов, преди с възторг да я обгърне,
в аванс той пак ще грейне в прелестта си.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт