Йоко Оно и шоковата вълна, която пука мехура

Четем откъс от книгата „Кой уби Джон Ленън?“.

През 2020 г. се навършват 40 години от смъртта на безсмъртния поет, музикант и философ Джон Ленън. По този повод у нас излиза на български книгата "Кой уби Джон Ленън?“ на журналистката Лесли-Ан Джоунс. Предстои да се потопим в живота, любовите и смъртта на най-великата рокзвезда. Избрахме да ви представим откъс, в който да не говорим за края на живота, а за появата на любовта, която понякога връхлита като шокова вълна и нарушава тишината на мехура…

Wiki Commons

Учените наричат шоковата вълна, последваща спукването на мехур, "кавитация“. Този внезапен енергиен взрив вдига шум. Милионите миниатюрни мехурчета, които се събират около корабната перка под водата, създават оглушителен трясък, когато се пукват. Поредицата от взривове с времето парализира перката. Самите ние може никога да не ги чуем, но сме свикнали със звука на мехурите: пукването на балон, съскането на кока-кола в чаша, пълна с лед, изригването на шампанско. Разпознаваме резонанса. Но когато някое дете издуха през сламка сапунена вода и въздухът се изпълни с мехури с преливащи се цветове, какво чуваме, когато те се спукат?  

Никога няма да чуете вика на давещ се човек. Защото няма такъв. Има мълчалив колапс, бавно, нечуто потъване в забвение. Предаване. Поддаване. Звукът на тишината.

Ринго, който по принцип е най-умереният от четиримата, се съгласява с всичко, където и да ги отведе то. Той си има своите колебания, своите кризи на увереността. Скоро си тръгва, като казва на останалите, че "напуска“. После се връща. Пол може непрекъснато да обикаля по турнета – каквото всъщност прави, ако погледнете към следващите години. Джордж не се страхува да признае, че се е наситил, но все още изчаква. Но феноменът "Бийтълс“ убива Джон. Той е като паразит. Промъкнал се е под кожата му и се е размножил в миоцитите. Настанил се е в сърцето му.

Последният концерт, който се провежда на 29 август 1966-а на стадиона "Кендълстик Парк“, който тогава е дом на "Сан Франциско Джайънтс“, не е нито смятан, нито е обявен за последен. Просто така се получава. Докато влакът им прекосява Америка, като че ли навсякъде, където се появяват, има проблеми и предизвикателства, бомби и войнственост. На много места се страхуват за живота си. Вече "не е същото“. Как може да бъде? В прочутия от времената на златната треска град Сентрал ги очаква далеч не толкова пищно посрещане. Макар стадионът да може да побере тълпа от 42 000 души, той е полупразен. Сред подгряващите групи отново са "Ронетс“. Вятър няма, над земята се е спуснала мъгла и във въздуха се усеща зловещ хлад. За кулисите момчетата се разделят с бившите величия, бъдещите звезди и Джоан Бейз така, сякаш не искат да излязат на сцената и да се заемат със свирене. Примирени, изпълнени с облекчение, че това ще е последният път, те вземат камера, за да запишат тълпата и себе си за поколенията. Мехурът се е спукал, но не с взрив, а с хленч.  Десет години. Достатъчно. Човек зад борда! Джон улавя спасителния пояс. Дави се на повърхността. Гребе към брега.

"Бийтълс“ са разрушили онова, което милият, лукав Пол винаги е обичал да нарича "добрата малка рокендрол група“, докато тихичко е злорадствал заради целия постигнат триумф (нищо чудно и да е било така). Защото "Бийтълс“ не са просто четири отделни личности. Те са концепция, творение, идеал. Не биха могли да издържат вечно като концертираща група. Неспособни са да се превърнат в "Ролинг Стоунс“, които продължават да обикалят земното кълбо като ръждясали танкове без битка, в която да участват, и свирят все същите мелодии (защото никой не иска нови). Подскачащите, кълчещи се седемдесетгодишни карикатури с лица, които приличат на излезли от микровълновата, които се държат като трийсетгодишни, изпълняват само една роля: да подхранват носталгията на онези размекнати маси, които са пристрастени към непрекъснатото изживяване на младостта си. "Бийтълс“ винаги са търсели новото и са се стремели да преоткриват себе си. Сантименталността също има място при тях, както се вижда при много от най-любимите им песни. Но само в контекста на безкрайно усъвършенстване и като допълнение към неуморна, поразителна креативност. Винаги са се стремели да преодоляват ограниченията и да надминават себе си. Да не остават никога едни и същи. Което води до разпадане. Прекратяването на турнетата е жизненоважно за тяхното оцеляване както като музиканти, така и като личности. Особено за Джон това е въпрос на живот и смърт. Точно както групата погълна в себе си рокаджията отцепник Ленън, така и бийтълманията задуши "Бийтълс“. Последно излизане, загасете прожекторите. Не забравяйте да заключите вратата.

А сега какво?

Какво друго? Обратно в студиото, за да се фокусират върху правенето на музика. По-точно музика от онзи тип, която можете да седнете и да слушате, на която да размишлявате, да ѝ се дивите и която да ви просвещава. Такова нещо в онези дни трудно може да се възпроизведе на живо.

Психиатърът доктор Космо Халстрьом, който е преживял феномена "Бийтълс“ като млад студент по медицина в Ливърпул, размишлява върху кръстопътищата, на които се е озовавал Джон.

"Ето го, изтощен, гневен, объркан. Освен това е и доста влиятелна личност, все още затворен в мехура, макар да изглежда, че мехурът се е пръснал, и никой не смее да се изправи срещу него. Тогава се появява една личност, която е имунизирана срещу неговата арогантност. Която има различни идеи. Която идва от друга култура и затова гледа на света по различен начин. И тя е жената, в която той се влюбва. Тя е личността, която изпъква, която смята за равна. Жена, която е пълна противоположност на съпругата му Синтия и е дете на своето време.

Джон и Йоко усещат внезапно привличане и посланието им е много просто. Това е хипи концепцията за любовта. Мир, любов, хубаво, двуизмерно. Хубави цветове, красив, щастлив – като опозиция на напрегнатите, объркващи, отслабващи връзки, които е имал с другите, за които е писал песни, но които не може да разбере.

Подозирам, че те наистина са имали толкова дълбока, силна, всепоглъщаща връзка, която е щяла да трае вечно – твърди доктор Халстрьом. – Не става дума просто за похот или страст. Концепцията за любовта – да се обвържеш завинаги с един човек, което стои в основата на толкова много музика, изкуство и литература, – е биологично програмирана. За човешките същества е характерно да си търсят партньор в живота. Лебедите си намират доживотен партньор и внезапно се появява някаква по-висша сила, нещо мистично. Защото повечето животни не го правят, ние ценим онези, които са като нас. Да се чувстваш привлечен към един дългосрочен партньор, е вродена човешка нужда.“

Космо е откровен: от всички загадки на живота любовта и привличането са най-големите.

"Обществото харесва и приспособяването – посочва той. – Съществува културен натиск да се намират партньори, както и ситуацията с погледите, които се срещат от двата ъгъла на стаята: намирането на Единствения. Джон Ленън е изключително сексапилен мъж, който благодарение на положението си може да привлича птички от целия свят. Вземай, докато можеш, това е импулсът, който тласка мъжа – дори когато съпругата ти е на партито. Хората вършат всякакви глупости, изпробват границите на връзката. Ленън е егоцентричен егоист, който среща достоен партньор. Когато това се случва, то наподобява взрив на бомба. Светът му се разклаща. Всичко се променя.“

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт