Париж на Умберто Еко

Нашият Париж

Превод от италиански Вера Петрова 

Нощта на кървавия атентат в Париж прекарах залепен за телевизора, както мнозина други. Познавам добре картата на Париж, така че се опитвах да разбера къде се бяха развили събитията, опитвах се да си спомня дали наблизо живее някой мой приятел, колко отдалечени са тези места от издателството ми или от ресторанта, който обикновено посещавам. Успокоявах се, че са далеч, все на десния бряг, докато моята лична парижка вселена е на левия бряг.

Това не намали ужаса и шока, но беше като да разбереш, че самолетът, на който не си се качил, току-що се е разбил някъде си. Нито пък в онази нощ ни идваше на ума, че същото може да се случи и в нашите градове. Беше трагедия и не се питахме за кого бие камбаната, и все пак беше чужда трагедия.

Започна обаче да ме обзема смътно безпокойство, когато се замислих, че името Батаклан го знам отнякъде. Най-накрая си спомних: именно там преди около десет години бе представен един мой роман, с прекрасен концерт на Джани Коша и Ренато Селани. Значи, беше място, където съм бил и където бих могъл да бъда отново. После – не, не после, а почти веднага – разпознах адреса на булевард "Ришар Льоноар“: там живееше комисар Мегре!

Ще кажете, че не е редно при тези страховито "реални“ събития да се позовавам на измислени неща. Но не е така и това обяснява защо атентатът в Париж уцели всички в сърцето, макар и да са ставали ужасяващи атентати и в други световни градове. Париж е родина на много от нас тъкмо защото в паметта ни се сливат действителният и измисленият град, сякаш и двата ни принадлежат, или сме живели и в двата.

Има един Париж, толкова реален, колкото Кафе дьо Флор, градът на, да кажем, Анри IV и на Раваяк, градът, в който е обезглавен Луи XVI, в който Орсини извършва покушение срещу Наполеон III, в който през 1944-та влизат войските на генерал Льоклерк. Но дали и в тези случаи, да си кажем честно, си спомняме повече събитието (в което не сме участвали) или изобразяването му в романи и филми?

Освобождението на Париж го съпреживяхме на екрана в "Гори ли Париж?“, така както с един Париж от по-далечно време бяхме съпричастни в "Les enfants du paradis“[1], както стъпването (в действителността) на Плас де Вож ни кара да изпитваме трепет, какъвто сме почувствали пред екраните, както изживяваме отново и отново вселената на Едит Пиаф, макар и никога да не сме я познавали, и знаем всичко за Рю Льопик, защото ни е разказвал за нея Ив Монтан.

Разхождаме се край Сена и се спираме пред кашоните на букинистите в реалния живот, но и там преживяваме отново много романтични разходки, за които сме чели, а когато гледаме отдалече "Нотр Дам“, няма как да не си помислим за Квазимодо и Есмералда. В съзнанието ни е жив споменът за мускетарския дуел в Манастира на босите кармелити, за Париж на Балзаковите куртизанки, Париж на Люсиен дьо Рюбампре и на Растиняк, на Бел Ами, на Фредерик Моро и мадам Арну, на Гаврош на барикадите, на Суан и Одет дьо Креси.

Нашият "истински“ Париж е онзи (вече само в представите ни) на Монмартр от времето на Пикасо и Модиляни, или на Морис Шевалие, и нека добавим и "Един американец в Париж“ на Гершуин и сладникавата му, но незабравима интерпретация с Джийн Кели и Лесли Карон, и този на Фантомас беглеца от канализацията и - ето го и него - на комисар Мегре, с когото сме споделяли всяка мъгла, всяко бистро, всяка нощ на "Ке дез Орфевр“.

Трябва да признаем, че много от нещата, които сме разбрали за живота и за обществото, за любовта и смъртта, сме ги научили от този въображаем Париж, измислен и все пак толкова реален. И затова ударът бе нанесен у нас, в дома, в който сме живели по-дълго, отколкото на истинските си адреси. Но всички тези спомени ни вдъхват все пак надежда, защото все така "la Seine roule, roule…“[2].

[1]"Децата на рая“ на Марсел Карне. - Б. пр.

[2]"Сена тече ли, тече…“ (фр.). - Б. пр.