Умберто Еко. Помахай за чао с ръчичка!

Четем откъс oт “Pape Satàn aleppe. Хроники на едно течно общество”.

Pape Satàn aleppe. Хроники на едно течно общество” - том с есета от Умберто Еко, който предстои да прочетем на български. Ще усетим аромата на в. “Еспресо”, ще се почувстваме така, сякаш се разхождаме в енциклопедия, но не съвсем… сякаш сме в учебник по история, но не съвсем. А всъщност просто ще се взрем в едно течно общество, което е менливо, неустойчиво, необяснимо и объркано, лутащо се в търсене на своята идентичност. Дали някъде там няма да се разпознаем?

Четем откъса “Да бъдеш на показ. Помахай за чао с ръчичка”.

Докато се уверявам от собствен опит (а и от различни авторитетни изявления) в затоплянето на планетата и в изчезването на междинните сезони, се питам каква ще е реакцията на моя внук – той е още на две годинки и половина – някой ден, когато чуе да произнасят думата "пролет“ или прочете в училище стихотворения за ранна есенна отмала. А как ли ще реагира, като порасне и чуе "Четирите годишни времена“ на ВивалдиМоже би ще бъде напълно приспособен към различния свят, в който ще живее, и няма да страда от липсата на пролет, гледайки как разцъфват пъпките по погрешка в твърде топлите зими. В края на краищата и аз като малък не знаех що е това динозавър и все пак успявах да си го представя. Може би пролетта е израз на носталгията на възрастния човек, също като нощите, прекарани в игра на гоненица в бомбените убежища. 

Докато расте, това дете ще приема за нещо нормално да живее в свят, в който основна необходимост (вече по-важна от секса и от парите) ще бъде видимостта. В който, за да бъдат признати от останалите, вместо да вегетират в плашеща и непоносима анонимност, хората ще правят всичко възможно да се покажат – по телевизията или по онези канали, които по това време ще са заместили телевизията. В който все повече чистосърдечни майки ще бъдат готови да развеят най-кирливите ризи на фамилията в някое сълзливо предаване, само и само да ги разпознаят на следващия ден в супермаркета и да раздават автографи, а момиченцата (както вече се случва и днес) ще споделят, че искат да станат актриси, но не като Дузе или Гарбо, не за да играят Шекспир или поне да пеят като Жозефин Бекер, облечена само в банани, на сцената на "Фоли Бержер“, и дори не за да размахват грациозно крака подобно на старлетките от миналото, а за да бъдат приети за асистентки в телевизионен куиз – чиста показност, без да е подплатена с каквито и да било умения. 

Тогава някой ще обясни на това дете (може би в училище, наред с царете на Рим и с падането на Берлускони, или пък в исторически филми със заглавия от типа "Имало едно време "Фиат“, които Cahiers du cinéma ще нарича proletпо аналогия с peplum), че още от древността човешките същества са искали да бъдат разпознавани от околните. Затова някои впрягали въображението си, за да забавляват хората по кръчмите, други – за да се отличат в ритането на топка или в стрелбата по мишена на господарските празненства, или за да разказват как са хванали на въдицата ей такава риба. А девойките желаели да бъдат забелязани с кокетната шапчица, която си слагали за неделната служба, бабите пък държали да заслужат "титлата“ най-добрата готвачка или шивачка на селото. И лошо им се пишело, ако не успеят, защото човекът, за да знае кой е, има нужда от взора на Другия, и колкото повече Другият го обича и му се възхищава, толкова повече се разпознава (или си мисли, че се разпознава), а пък ако вместо само един Друг те са сто или хиляда, или десет хиляди – още по-добре, тогава се чувства напълно реализиран. 

Така че в епоха на големи и постоянни премествания, в която всеки се оказва лишен от родното си село, от корени и от чувство за принадлежност, а Другият е някой, с когото се комуникира от разстояние в интернет, ще изглежда естествено човешките същества да търсят признание по различен начин и селският площад ще бъде заменен от видимата почти по цялата планета сцена на телевизионното предаване или на каквото там го замени. 

Онова, което обаче никой – нито учителите, нито който ги замести – не ще успее да си спомни, ще бъде, че в същите тези древни времена се е правело много строго разграничение между това да бъдеш прославен и това да си обект на клюки. Всички искали да станат известни, да добият славата на най-добрия стрелец или най-добрата танцьорка, но никой не желаел да бъде в устите на хората като най-големия рогоносец на селото, доказано импотентния, нелоялната проститутка. По-скоро проститутката се опитвала да мине за танцьорка, а импотентният си измислял сексуални авантюри, достойни за Пантагрюел, за които да разказва.

В света на бъдещето (ако е таковакаквото вече се очертава) тези различия ще изчезнат: само и само да ги видят и обсъждат, хората ще са готови на всичко. Няма да се прави разлика между славата на великия имунолог и на младежа, убил майка си с брадва; между големия любовник и спечелилия световно състезание за най-къс член; между основателя на болница за прокажени в Централна Африка и най-находчивия данъчен измамник. Всичко ще върши работа, стига да ги разпознаят на другия ден в бакалията (или в банката). 

Aко на някого се сторя апокалиптичен, ще попитам: какво означава това, че още отсега (даже от десетилетия) някои застават зад човека с микрофона, за да помахат за чао с ръчичка, а други отиват при Циганката, дори и да не знаят, че една лястовица пролет не правиНяма значение, нали ще се сдобият с известност. 

Но аз не съм апокалиптичен. Може пък въпросното дете да стане адепт на някоя нова секта, която цели бягство от света, заточение в пустинята, погребване в манастир, гордо мълчание. Нали вече се е случвало в залеза на една епоха, в която императорите започнали да провъзгласяват за сенатори собствените си коне.

2002 

 

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт