Бонбони Сорбона или моите университети

Слово на Дубравка Угрешич при удостояване с почетното звание „доктор хонорис кауза“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

Слово при удостояване с почетното звание "доктор хонорис кауза“ на Софийския университет "Св. Климент Охридски“

На двайсетгодишна възраст майка ми се втурнала от Варна към Югославия, за да се срещне със своя годеник - лъжец с неустоима усмивка, хърватски моряк, чийто кораб по време на Втората световна война останал закотвен на Варненското пристанище. През тази, 1946 година, мама взела със себе си книги, малко дрехи и дребни ябълки, които хрупала при многочасовото пътуване с влак от Варна до София и от София към Загреб. Описанието на пътуването си мама е събрала само в едно изречение: Всичко беше разрушено!

В следвоенното ми детство, лишено от играчки, книгите на мама ми послужиха като играчки. Прелистването и драскането с молив по белите полета бяха най-ранното ми детско забавление. Баща ми (годежът с лъжеца с неустоима усмивка бил бързо разтрогнат) донесъл на мама в родилния дом книга. Книгата се казвала "Майка“, а писателят, който я е написал – Максим Горки.

Моето образование започна с майка ми, скромният образователен пакет се състоеше от холивудски филми (поне веднъж седмично мама ме влачеше в малкото местно кино) и нейните книги. С тръгването на училище пакетът стана по-голям, а желанието за учене бе подкрепено от идеологическата пропаганда на времето – със социалистическите лозунги, които твърдяха, че "знанието е сила”, с легендите за вождовете на комунизма, които непрекъснато се учели, и с портретите им. На тях вождовете бяха с очила на носа и библиотеки зад гърба. Носеха се легенди за Тито, който свирел на пиано, и за неговите съратници: за Моша Пияде, който говорел девет езика, следвал живопис в Мюнхен и Париж; за Коча Попович, който е бил сюрреалист и следвал философия в Сорбоната в Париж... Той е следвал в Сорбоната!!! – повтаряше мама в почти религиозен захлас. Сорбоната бе дума, която премятах в устата си като твърд зелен ментов бонбон, но дълго я изговарях погрешно: Соброната. В легендите за образованието мама "пробута” и своя баща, който е бил железничар по професия и комунист по убеждение. По думите на мама дядо много четял и бил мълчалив. Изглежда, на нея й харесваха начетени и мълчаливи мъже. Баща ми също беше мълчаливец. Шарл Боайе от прочутия филм "Светлина от газена лампа“ не беше следвал в Сорбоната и не беше мълчалив, но въпреки тези недостатъци й харесваше.

В края на краищата, светът не беше идеално място – мама добре го знаеше, - но можеше да стане по-добър благодарение преди всичко на знанието, образованието и изкуството. Така някак си го представяше мама. Така си го представях и аз.

През 1968 година записах Компаративистика във Философския факултет в Загреб като първа специалност и по-скоро поради административно недоразумение, отколкото по собствено решение – руски език и литература. По онова време следването на руски език и литература не беше популярно, записваха го "лузъри”. Дори самата дума руски звучеше като стигма, като доброволно изолиране от интелектуалната общност.

Прекарвахме часове наред в кината и кинотеките, гледайки филмите на Куросава и Бергман, на Тарковски, Годар и Фелини, без да подозираме, че бавният, изтънчен европейски стил напълно ще заличи съблазнителната скорост и блясък на американските културни продукти. Операта и класическият балет бяха прогонени в трюма на символичния "кораб на съвременността”, тоест под покривите на закриляната национална култура. Но от палубата също така изчезнаха и интелектуалните гурута на моите студентски години – Фройд, Фром, Маркузе, Адорно, Маршал Маклуън, и бяха заменени с нови.

Филмът на Франсоа Трюфо "451 градуса по Фаренхайт“, заснет по романа на Рей Бредбъри, щеше да стане един от култовите културни топоси на времето. Без да знаем какво ни очаква в бъдеще, тълкувахме филма като мрачна картина на тоталитарния комунистически режим, въпреки че фашисткият – съдейки по пепелта и хапчетата на самозабравата – беше по-продуктивен. И напразно добрият стар Бредбъри повтаряше, че неговият роман е израз на страха пред бъдещето, в което хората ще бъдат поробени от картините, невежеството, успокоителните и моралното безразличие. Никой не го чу.

След завършване на университета продължих академичния си живот в същия факултет, в Института по литературознание. Това беше време, белязано със знака на удоволствието от литературата и защитата на нейната автономност. Автономността на литературата беше идеологическо-естетическа мантра на времето, с нея обилно ни тъпчеха главите нашите учители. След падането на Берлинската стена и скоро след това – разпада на Югославия учителите, които най-гръмогласно проповядваха автономност на литературата и изкуството, на бърза ръка предложиха интелектуалните си услуги и подкрепа на новите власти, сърбите – на сръбските, хърватите – на хърватските.

По-късно щеше да ми мине през ума, че онова подмятане "Бугарица! Бугарица!” в най-ранното ми детство, както и административната грешка, заради която следвах руска литература, нареждайки се така сред "лузърите”, са били формиращи. В някакъв по-дълбок смисъл годините на оформянето ми като личност започнаха със символичната 1989 и падането на Стената, съответно с палиндромната 1991 и разпадането на Югославия, и с 1993, когато напуснах Хърватия.

Поех по света с нищожен капитал от няколко книги, на възраст, в която по-мъдрите хора вече кроят планове за пенсия. Това беше интензивен, формиращ курс, това бяха "моите университети”. Сдобих с рядкото знание за човешката природа и страха, макар че щях да бъда по-щастлива, ако то ми бе спестено. Моите бивши професори, академици, колегите писатели, журналисти, така наречената "интелигенция” се преобразиха за една нощ в някакви други хора. Бивши комунисти се превърнаха в антикомунисти, атеисти – във вярващи, разумни дотогава люде – в стръвни националисти, психиатри – в убийци, писатели – в слуги на новите режими. Впрочем, всичко това го бяхме научили от книги като "Поробеният разум“ на Чеслав Милош, но междувременно го бяхме забравили. Страхът от изключване се превърна в алиби за съучастие в масови убийства, в опожаряване на десетки хиляди къщи (сръбски в Хърватия), в плячкосване, грабеж, кражби, палене на книги, унищожаване на културно наследство и фабрикуване на лъжи. Осъзнавайки, че съществува само съгласие и несъгласие, излизане от кръга и оставане в него, съпротива и приспособяване, съучастие и отказ от сътрудничество, подадох молба за напускане на Философския факултет в Загреб и с репутацията на враг на народа, предателка и вещица поех в емиграция.

Избрах "състоянието, наречено изгнание” (a condition called exile, както назовава този опит Йосиф Бродски). Знаех, че се присъединявам към големия "изгнанически наратив”, който европейската, и не само европейската, интелигенция отдавна е артикулирала, но не и изчерпала. Нещо повече. Суровата действителност, в която в дадения момент около шейсет милиона бежанци търсят дом, предвещава разширяване и обогатяване на наратива, нови разкази. Когато поех по света, ми хрумна, че всъщност просто продължавам мамината история.

Тя беше напуснала своята страна и тръгнала към друга, защото така е диктувало влюбеното й сърце. Аз напуснах страната, защото вече не можех да дишам: непоносимото количество омраза, лудост и лъжа със страшна скорост изчерпваше кислорода от дробовете ми. Когато пътувала за пръв път през Югославия, мама останала потресена от разрухата. Всичко беше разрушено – казваше, подчертавайки думата всичко. В края на жизнения й път, като незаслужено наказание (защото такова нещо никой не заслужава) пред очите й се въртеше същият пейзаж. Отново всичко беше разрушено!

Макар да имам дом, последния четвърт век от живота си прекарах като номад. И не ми е съвсем ясно дали светът се обърна с главата надолу, или винаги е бил такъв. Не зная как се случи лошото изведнъж да стане добро, лъжата – истина, а истината – лъжа. В глобалния човешки ход се повреди сигналната система. Навлязохме в нова епоха. Историческото време се измерва с BG (before Google) и след това. Дали обаче станахме и нови хора?

Казват, че интернет е влязъл в масова употреба през 1992 година. Времето на живота ни after Google e твърде кратко. И все пак сякаш картата памет на всички ни е изтрита, кой все още помни, че отдавна, преди дигиталното ни битие, са съществували домашни телефони и телефонни кабини, пишещи машини, вестници, книги... Навлязохме в дигиталното време, поддадохме се на магията на дигиталните играчки, живеем в "екстремно настояще”, което не сме в състояние да следваме.

Развихме апетит за лотос, станахме lotus-eaters, лотофаги, хората, на които е налетял Одисей със своята дружина. Ходим, вперили погледи в екраните на своите телефони, живеем в културата на компромиса и консенсуса, всички се съгласяваме с всички. За да си купим първи нова версия на Айфон, сме готови да чакаме по цяла нощ на опашка пред магазина, не е ли така? Но и за да си купим първи романа на любимия ни писател, сме готови да чакаме цяла нощ пред книжарницата, не е ли така?

Неотдавна почти цялото земно кълбо – филмови режисьори, политици, звезди и обикновени хора – участваха в акция, наречена Ice Bucket Challenge. Филмовият режисьор, който пръв започна акцията с изливането на студена вода върху собствената си глава, искаше да обърне внимание на световната общественост върху рядка болест. В хода на разпростирането на Ice Bucket Challenge-еуфорията мнозина съвсем забравиха защо така ревностно и радостно се поливат с вода. 

В своето есе "Културата Караоке“ се опитах да напипам пулса на културата, в която сме участници, творци и консуматори. Твърде амбициозен опит. Защото светът се променя, културата, която създаваме и живеем, се променя. Съвсем наскоро открих нова метафора (болестта като метафора!), с помощта на която търся този прословут пулс, макар да съзнавам колко непосилна е задачата, която съм си поставила.

Специфичното състояние, наречено resignation syndrome e забелязано за първи път в Швеция, където от 2003 до 2005 година са регистрирани четиристотин случая. То се появява при децата на бежанските семейства с неустановен статут. Това са семейства, които прекарват по няколко години в страната домакин или в бежански лагери в очакване на документи и в постоянен страх от депортиране. Някои от децата показват признаци на refusal syndromе, отказват да се хранят, да се движат, да общуват с околните и постепенно изпадат в кома. Те са като попивателни, попиват стреса на своите родители и за да се защитят – хибернират. Лекарите описват състоянието като депресивна девитализация. Шведският пример не е единствен. Подобни случаи са открити в лагера за австралийските бежанци на тихоокеанския остров Науру. Напълно възможно е реакцията на тези деца към стреса и безсилието да има далеч по-широки размери, но за нея се предпочита да се мълчи...

Децата са нашето бъдеще е слоган, абсолютно изтъркан от употреба. Децата са нашето бъдеще, защото в тях проектираме всички свои страхове. А страховете идват от заобикалящата ни действителност. През последните двайсетина години европейският пейзаж е осеян с голямо количество пречупени кръстове, метални прегради, граници и стени. А що се отнася до синдрома на резигнация, казват, че за първи път бил забелязан в нацистките концлагери, но никога не е назован и идентифициран.

И накрая, позволете ми да благодаря на всички за голямата чест. Благодаря на Университета "Свети Климент Охридски”, на Катедрата по славянски литератури и на Катедрата по теория на литературата, на онези, които са ме предложили за високото звание, на онези, които организираха идването ми, на моите български преводачи и издатели, които направиха моите книги достъпни за българската читателска публика. Тази награда ме трогна дълбоко. Чувствам, сякаш приемам високата чест вместо моята майка, все едно съм нейна пълномощничка. Защото в своята наивна и непоколебима вяра, че светът може би не е идеално място, но може да стане по-добър благодарение преди всичко на знанието, образованието и изкуството, заслужава тази чест повече от мен. 

Цялото слово може да прочетете в Литературен вестник.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт