Дубравка Угрешич и върховната метафора

Новото издание на „Баба Яга снесла яйце“ разказва за всички нюанси на човешката старост.

За "Баба Яга снесла яйце“ слушам отдавна – откъслечни възхитени споменавания, проблясъци на възторг. Но дълго не успявах да стигна до тази книга, някак магично оставаше в периферията, все нещо спираше търсенето ѝ.

И когато взех новото издание на Колибри, разбрах – чакала си е времето. Вселената се е организирала така, че да я постави в ръцете ми точно когато трябва.

След този твърде личен увод, несъвместим с правилата на литературната рецензия, трябва да уточня. Това е много повече от роман, който заслужава да бъде анализиран. Не че няма кривини, не че е най-великата книга на света. Просто не е за всеки и не е за всякога. Затова ще говоря за усещанията, породени от "Баба Яга снесла яйце“ много повече, отколкото за самата книга. За всичко останало – за българската нишка в романа и българския корен на Угрешич, за овладения език и вътрешна структура, за фантазията и познанията в корена на тази книга – вече е говорено много. Благодарна съм за изключителния превод на Русанка Ляпова. Подобен текст се превежда много трудно. А "Баба Яга снесла яйце“ не е просто литературен факт, а отворена врата за самоопознаване.

Отношението към старостта е толкова противоречиво, толкова многолико и трудно за формулиране, че човечеството го е затворило в митологеми. Страхът от смъртта, страхът от сриването на тялото, в което живее уж безсмъртна душа, преследва хората от хилядолетия. Няма по-лесен начин да преодолееш страха, като го принизиш.

Но той си остава гигантска сянка над теб.

Ето това е изследвала Угрешич в странно структурираната, неочаквано издигаща се и пропадаща и отново политаща река на повествованието. Личният сблъсък със старостта – собствената ѝ майка. После театралната, почти абсурдна пиеса, изваждането и разлагането на старостта в образи, за да бъде разгледана от всички страни. Накрая – антропологическо и етнографско обяснение на символиката, свързана с нея.

Нека уточня – не става дума просто за обичайната човешка старост, а за онова състояние на духа, което настъпва, след като си видял и усетил почти всичко възможно и няма какво да очакваш. То не идва с възрастта, а е въпрос на интензитет.

Такава е старостта и като абстрактно понятие. Старостта на хората, държавите, идеите. Старостта на човечеството, съсипано от съюзи и войни, от глад и изобилие едновременно. Всеки човек е отделен свят, светът е като човек – ражда се, страда и умира в собствената си черупка. Едно вечно яйце. (Метафоричната гениалност на човечеството отдавна е изпреварила Шрьодингер).

Всъщност оттам идва и идеята за яйцето в книгата на Угрешич – то е затворено в себе си, съдържа в зародиш целия предстоящ живот. Старата жена, бабата, съдържа целия вече изживян живот. Те са едно и също, началото е подобно на края. Формата няма значение.

"Животът е смрад“ - казва една от героините на Угрешич. Затова, за да не се откажем от него, ни е нужна щипка магия. Като първичен бульон е животът, като смес в котлето на вещица (баба) – различни, но неотделими съставки, важни за магическото пресътворяване на света.

За тази книга говоря точно днес, в деня на Баба Марта, защото освен всичко останало, това е много женска книга. Не в смисъла на модерната натрапчивост на феминизма, а по-скоро за древната същина на истинското начало, идващо от утробата. Вътре в яйцето пол няма. Но яйцето идва от женска утроба. Това е върховната метафора, която обяснява всичко.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт