Хората са голяма напаст

Есе от новата книга на Дубравка Угрешич "Времето на кожата". Очакваме писателката на 23 октомври, когато ще бъде удостоена с доктор хонорис кауза на СУ.

Превод: Жела Георгиева

"Посланичеството  на глупостта във всеки случай е всемирно във висшия, напоителен като дъжд, неидеологизиран смисъл на тази дума: глупостта е небесна сила, която действа като тежест или като светлина, като вода и изобщо като космически елемент.”

Мирослав Кърлежа "На границата на разума”

 

1.

Наскоро някой ми зададе въпроса кои мигове в живота си спомням като мигове на съвършено щастие. Въпросът ме смая. Думата щастие не съществува в моя речник, а въпроса дали съм щастлива не съм си го задавала вече трийсетина години. Щастливите мигове са редки, промърморих, за да спечеля време. Човек трябва да доживее до определена възраст, за да може да си позволи подобна баналност: "щастливите мигове са редки”. Представям си, че съм на тази възраст. Тя ми служи като алиби.

На вярващите им е по-лесно. Каквато и свинщина да извършат – от кражбата на портфейл до убийство – Бог ще опрости греховете им. Вярващите отхвърлят тежкото бреме на греха и разтоварени, продължават нататък. И ето ти напълно основателна причина за щастие! Не съм религиозна, принадлежа към пренебрежимия процент  хора в света. И все пак вярвам в недоказаното твърдение, че това е най-хубавият от всички възможни светове.

И след като вече изтърсих тази баналност, спомням си миговете на абсолютно щастие. При това не съм професионален ловец на щастието, нямам хоби с висок коефициент на щастие, не съм нито алпинистка, нито йодлерка. Аз съм мрачно, градско човешко същество и моите щастливи мигове са редки.

Беше в късните ми тийнейджерски години, може би бях на седемнайсет, летувахме на Черно море. Не бях лоша плувкиня, въпреки че на Черно море всеки може да бъде безстрашен. Там няма  акули, а силните течения повличат плувците далеч в морето. Затова по черноморските плажове имаше спасителни екипи и наблюдателници (нещо като български Baywatch live, но без Памела Андерсън), т.е. съществуваха по времето на комунизма, когато животът на комунистическите маси имаше някаква стойност. Какво е положението сега, не зная. И така, без сама да усетя как стана, се озовах навътре в морето с блестящото слънце високо над главата ми. Най-напред ме обзе трескава радост, а после се успокоих, притихнах и се носих така известно време. А после през мене (да, може би това е точната дума) премина безкрайно ято рибки. Удостоена, плувах в течащото сребро, бях "тяхна”, бях голяма риба, те принадлежаха към милионното ято на малките. Не се уплаших, изпитвах наслада, в този час бях просто чист екземпляр на клас риби. Погледнах към брега, някъде в далечината се мержелееше силуетът на плувец. След известно време познах лицето на един приятел, който ми се притичаше на помощ. Заедно се върнахме на брега. Морето ни изхвърли на два-три километра от мястото, от което бяхме тръгнали.

И другият щастлив миг, който помня, беше "рибешки”. Случи се преди петнайсетина години. Летувах на остров Ластово на Адриатическо море. Нямаше туристи, войната току-що беше свършила, плувах в някакво пусто заливче съвсем сама. В един момент от водата на десетина метра от мен изскочи делфин. Беше абсолютно величествена гледка – голямо хлъзгаво тяло, от което пръскаха водни капчици, осветени от слънцето.  Почувствах, че сърцето ми – от страх или от щастие – се беше свило на топчица, колкото градинска ягода. Делфинът изчезна, а аз бързо заплувах към брега.

Да, зная, трудно е да изпиташ уважение към човек, чиито мигове на абсолютно щастие са свързани с морската фауна. Нямам нищо против рибите, но нямам нищо и за тях. Срещаме се в обичайната констелация  палач-жертва: те са в чинията, аз с чинията пред себе си и вилицата в ръка. Затова миговете на съвършено щастие са по-скоро свързани с водата, с връщането към някакво първично състояние, което не си спомняме, нито можем да си спомним, но затова пък смътно го помнят нашите гени. Това първично състояние е било преди кой знае колко милиона години, когато всички заедно – и съществуващите, и още несъществуващите видове – сме живели в някакви безплатни минерални бани.

2.

Е, сега, ако публикувам горните редове в хърватски вестник, някой яростно ще ме обвини, че си представям щастието като комунизъм, защото споменавам за "безплатни бани” и апелирам за "равноправие за всички създания на земното кълбо” и вместо да се обръщам към рибата като рибар или мореплавател, аз пропагандирам "братство и единство” между всички живи видове, споменавам не само хърватските делфини, но и рибите, които плуват в български води. А българските са все едно сръбските, нали? И тук веднага става ясно защо думата щастие е изчезнала от моя речник. Заради глупостта!

От години живея в царството на глупостта. С течение на времето тя стана прекалено тежка, издъхваш под тежестта й, по никакъв начин не можеш да я избегнеш. Някога опитвах със смях, помагаше. Преди четвърт столетие тя – поне в споменатата географска зона – самоуверено грабна микрофона в ръка и застана на сцената. И няма надежда в обозримо бъдеще да слезе. Крещи непрекъснато с тоя микрофон в ръка, иска да я слущам и да й се възхищавам. През това четвърт столетие влезе през главния вход в детските градини, в основните и средните училища, в университетите. Междувременно възпита нови поколения свои деца, които днес ловко заемат съответните институции. Глупостта навлезе във вестниците, телевизията, медиите, дори в моята малка и толкова безинтересна област – литературата. Глупостта пише своите автобиографии, глупостта промотира и награждава критиците, които ще я подкрепят. Глупостта отне и на мен, и на много други хора работното място и ни изгони на улицата. Едновремешните шофьори, електротехници,  мошеници на дребно, убийци, водопроводчици, тираджии, едновремешните журналисти и журналистчета, професори и професорчета, психиатри, генерали, историци, тарикатчета знаеха как да ни окрадат и да стъпят на врата ни. Глупостта цари и не ни позволява да дишаме. Ако някой се разбунтува, тя тозчас надига врява и започва да крещи чрез хиляди и хиляди праведни уста. Шумът е непоносим.

Глупостта постоянно се вайка и оплаква, глупостта е досадна като зъбобол, глупостта е алчна, на глупостта винаги й се струва, че е заслужила повече. Глупостта се бие в гърдите със своето родолюбие и смята, че за доброволната обич към родината трябва да получи пълна финансова компенсация? Хърватските доброволци, ветераните от войната, бяха възнаградени от своята родина с държавни пенсии. Много от тях са няколко пъти по-високи от средните в страната. Милитаризираната глупост вече четири  месеца стачкува по улиците на Загреб, настоявайки за повече. Излиза, че многобройните доброволци инвалиди, истински и мними, участниците във войната, истински и мними, маскираните типове, облечени в черни тениски с големи бели кръстове на гърдите (хърватски кръстоносци!) и с шалове с дизайна на хърватската шахматна дъска, имат пълно право. Защото кой нормален би обичал такава или подобни държавици безплатно?

Глупостта обожава погребенията! Освен италианската мафия от американските филми, и балканците са много яки в изкуството на погребенията и погребалните церемонии. Напоследък хърватите сякаш нямат търпение някой да умре и да го ударят на припяване и нареждане. Драматичните гледки на изпадане в несвяст, траурните слова и роненето на сълзи са истинска наслада за медиите. Първите журналистически пера изписват цели чаршафи хартия, напоени с автентични сълзи. Някои хора, като наскоро починалия поппевец, биват старателно погребвани дори по два пъти – веднъж по местожителство, и втори път в родното им място. Най-висшия художествено-драматичен погребален стандарт постигнаха "гробарите” на Тито и никой досега не ги е надминал, макар, що се отнася до надгробния паметник, този на Франьо Туджман да е по-хубав. Хърватите наистина обичат погребанията. На чуждите погребения те жалят до насита и оплакват самите себе си, тази "шепа мъка”, която е останала от тях.

И докато с дистанционното прехвърлям телевизионни кадри с ветерани от войната, които – кои прави, кои в инвалидни колички – изпращат на света еманципаторското послание, че родините, каквито и да са те, не трябва да се обичат безплатно; кадри с новоизбраната хърватска президентка, която хърватските избиратели носят (в мислите си, разбира се) както вярващите католици своята Мадона по празници, изведнъж цялата тази "славна” борба на бившите югославски народи и народности за независимост, свобода, държавност, национална идентичност и прочие се разкрива пред очите ми като телевизионно реалити шоу, като динамична смяна на безобразия, убийства, грабежи и отнемане на къщи и домове, на родна земя и хълмове, на дукати и пари, пенсии и жилища, банкови книжки и спестявания, гърнета със злато и бъчви с вино, торбички с пари и суджуци, фабрики и концесии, бензиностанции и хотели, вили и терени, места в парламента и посолствата.

Какво става с нас, които прекарахме немалка част от живота си, приемайки чуждото забавление, риалити шоу, като своя дълбоко унизителна действителност? Какво става с всички нас? Защото всички ние – по един или друг начин – бяхме и останахме пленници на глупостта, все едно дали лъскахме обувките й, дали вярвахме, че внасяме просветителска светлина, или живеехме в мълчалива нелегалност? В по-добри времена полицията просто би изключила риалити щоуто. В лошите времена най-висшите инстанции на хърватските и сръбските съдилища оневиняват военнопрестъпниците, убийците и мародерите.

Използвала съм няколко пъти незабравимата реплика на едно сараевско момиченце. По време на обстрелването на Сараево със снаряди то попаднало в психиатричното отделение на една болница. "От какво най-много се страхуваш?” – попитали го лекарите. "От хората” – отговорило. Момиченцето днес би трябвало да е млада жена на около трийсет години. Надявам се да се е научила да живее със своите страхове. Хората са голяма напаст – и това е първото условие за живот между тях. Оттогава минаха много години, достатъчни разореният живот отново да се възстанови, раните да заздравеят, страховете да се забравят.

От операция "Олуя”, при която от Хърватия бяха прогонени двеста хиляди хърватски граждани от сръбска националност, изминаха двайсет и три години. Много къщи бяха опожарени, в много се настаниха други хора, малцина – освен най-упоритите – успяха да си върнат собствеността и да се приберат в Хърватия. Семейство Душан и Мара Новакович, хора на средна възраст, се върнали наскоро и за втори път останали без собственост. Някой запалил селския им имот. Най-близката им съседка нощем се страхува: "Заключвам се и примирам от страх, когато кучето залае. Вече не се плашим от дивите зверове, а от хората” – казва. /Паулина Арбутина. "Гори пожар”, Новости, 31 свибань 2018.

Всичко това, изглежда, разбират и създателите на евтиния сериал Нетфликс, в него животните, на които им е дошло до гуша от тормоза на хората, се присъединяват към глобалното животинско съпротивително движение. Кадрите, в които лъвове, тигри, слонове, носорози, цялото животинско население най-после показва зъбите си, ме изпълват, ако не точно с щастие, то поне със задоволство. Аз съм на страната на животните. Както казах в началото, плувам с рибите.

2015-2018

Срещата с читателите по повод премиерата на романа "Лисица" ще се състои също на 23 октомври, от 19 часа, в камерна зала на Младежки театър. Модератор е Светлозар Желев. Участват още и преводачките Жела Георгиева и Русанка Ляпова.

Книгите на Дубравка Угрешич може да откриете тук.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт