Нещата, които се говорят за превода

Възможно ли е преводът да замести оригинала?

 

Последната книга за превод, която вдигна доста шум и беше бързо преведена на много езици се казва "Това в ухото ви риба ли е?“ от Дейвид Белоус с подзаглавие "Преводът – това удивително приключение“. Авторът е директор на програмата по превод и интеркултурни комуникации към Принстънския университет, където освен това чете лекции по френска литература и сравнително литературознание. Превеждал е Жорж Перек, Исмаил Кадаре и много други. Повечето му преводи са отличени с различни награди, получава и "Гонкур“ за книгата си върху Перек. 

 

Добре известен факт е, че преводът не може да замести оригинала.

Също така съвършено ясно е, че това не е вярно. Преводите са заместители на оригиналите. Използват се на мястото на произведение, написано на език, който не можеш да четеш с лекота.

Твърдението, че преводът не може да замести оригинала, не е единствената фолклорна мъдрост, която не е вярна. Блажено убедени в правотата на такива приказки с преносно значение, ние често произнасяме фрази като "престъплението не остава ненаказано“, "никога не вали, а шурти като из ведро“ или "истината винаги излиза наяве“, които животът често опровергава – руските мафиоти, които се излежават по плажовете на Френската Ривиера, британския ситен дъждец, който не шурти, а ръми, както и семейните тайни, които си остават неразкрити. Не е нужно такива стари поговорки да се верни, за да вършат работа. Обикновено те ни служат за предупреждение, утешение или поощрение на хора в определени ситуации, а не за да налагаме теории на справедливостта, системи за прогноза на времето или нова съдебна медицина. Ето защо да кажеш, че преводът не може да замести оригинала заблуждава само онези, които приемат, че това е общоизвестен и доказан факт. Но наистина, учудващо е колко много хора са налапали тази въдица.

Когато казваш "няма ненаказано престъпление“ на тийнейджър, когото си хванал да задига видео касета от щанда в някой магазин, няма значение дали вярваш, че изразът е верен или не. Всъщност ти се опитваш да внушиш на младежа осмата от десетте Божи заповеди, затова използваш един изтъркан лаф в служба на въпросната високонравствена цел.

По същия начин учител, който току-що е хванал учениците си, че са чели "Чужденецът“ на английски, след като им е заръчано да си подготвят урока, като прочетат романа на Камю на френски, може да им се скара с авторитетен глас, като каже: “Преводът не може да замести оригинала!“. Учениците знаят, че това не е вярно, защото те вече са използвали превода като заместител на оригинала. Но също така си дават сметка, че учителят пак им пробутва някаква мъдрост, за да им внуши нещо друго, което наистина е вярно, а именно, че ще усвоят езика по-добре, само ако четат повече на френски. Всъщност учителят иска да ги накара да полагат повече усилия, а не проповядва пословици за превода.

Учениците завършват образованието си, намират си работа и много скоро все някой от тях започва да рецензира книги. При тези обстоятелства, когато трябва да се пише за произведение от чужда литература, преведено на английски, но текстът не върви с лекота, той също може да вземе да повтаря като папагал това, което за пръв път е чул в училище. Но, както и при други мъдрости, които хората казват и пишат, силата и смисълът на "преводът не може да замести оригинала“ се променя основно заедно с промяната на контекста.

В горния контекст той означава, че критикът има достатъчно добри познания за езика на оригинала, за да може да прецени, че в случая преводът не може да го замести. Но независимо дали критикът наистина е чел произведението в оригинал или не, твърдението му че преводът не може да замести оригинала, е нещо, за което трябва да му се търси отговорност.

В случая използването на израза по този начин очевидно засяга значението на думата "заместител“. Така например, ако кажа, че "разтворимото кафе не може да замести еспресото, направено от пресно смлени зърна“, аз няма да съм прав в смисъл, че целта на разтворимото кафе е точно да служи като заместител на по-сложния и бавен начин за приготвяне на въпросното питие; но и прав, доколкото думата "заместител“ се схваща в значението й на "един и същ“, "също толкова добър“ или "равностоен на“. Ясно, че разтворимото кафе не е същото като еспресото; много хора смятат, че не е толкова добро като еспресото и тъй като предпочитанията в областа на кафето са въпрос на личен вкус, няма да е невярно да приемем, че кафето на прах не е равностойно на еспресото. По отношение на кафето хората много често повтарят това с нетърпящ възражение тон. Но нещата не са така прости, когато става дума за превод.

Хората, които твърдят, че преводът не може да замести оригинала всъщност намекват, че те имат способността да разпознаят и оценят истинското, неподправеното, с други думи – оригиналаната творба като противопоставена на превода. Защото без тази способност, те не би трябвало да имат подобни претенции. Така както неспособността да различиш два вида кафе те лишава от възможността да ги сравняваш, така и способността да направиш разлика между "превод“ и "оригинал“ е основно изискване за всеки, който предпочита да твърди, че едното не е като другото, че не е равностойно на другото, нито че е толкова добро като другото.

Ето как постъпваме на практика: първо поглеждаме титулната страница на дадена книга, после страницата отляво, където се изписва носителят на авторски права или пък последния ред на статия за нея, обикновено съдържащ името на автора, за да разберем дали става въпрос за превод или не. Но при липсата на такива указатели, могат ли читателите, само с помощта на своя литературен вкус и лингвистичен усет да установят дали даден текст е "оригинал“ или "превод“? Категорично не. Безброй са авторите, които са ни пробутвали оригинали за преводи и преводи за оригинали и това е оставало незабелязано в продължение на седмици, месеци, години, дори векове.

"Фингал, древна епическа поема в шест книги“ се появява през 1762 г. и се радва на голям успех. В продължение на десетилетия се е смятало, че тя е източник на безценни сведения за древната култура на най-ранните обитатели на далечния европейски Северозапад. Изтъкнати хора като Наполеон и толкова ерудирани като немския философ Хердер са били запленени от автентичната народна поезия на "Галския бард“. Но грешали. Историята на Осиян изобщо не е дело на келтски певци. Написана е на английски от незначителен поет на име Джеймс Макфърсън. 

При Хорас Уолпоул това не продължава толкова дълго. В предговора на първото издание на "Замъкът Отранто“ (1764 г.) той твърди, че романът му е превод от едно италианско произведение, публикувано през 1529 г. И обещава да разкрие кое е то, ако книгата има успех. Така и става, нещо повече – книгата се превръща в бестселър и дори дава име на цял нов жанр в литературата, наречен "готически хорър“. Необходимостта от второ издание принуждава вече засрамения автор да спази обещанието си. Той, разбира се, не може да покаже италианския оригинал, защото такъв няма. Той също е написал своя "превод“ на английски.

И още по-големи измамничества осейват историите на много други литератури. "Португалски писма“, първо публикуван на френски през 1669 г., претендира за превод, макар че никой никога не е виждал оригинала. Този изящно написан духовен текст държи читателите си в плен в продължение на цели три века и е бил преведен от френски на много други езици – една от преводните му версии е била направена от немския поет Райнер Мария Рилке, който дори не е подозирал за измамата. Всъщност писмата* са били написани на френски от приятеля на Жан Расин Гийраг. Мистерията остава неразкрита до 1954 г.

По-скорошен пример за псевдо-превод на френски ни предоставя Андрей Макин, чиито три първи романа, издадени между 1990 и 1995, са били представени като произведения, преведени от руски от несъществуващия Франсоаз Бур. През 1995 г. "Монд“ разкрива истината, че оригиналите са френски и по този начин разчиства пътя на четвъртия роман на Макин "Френското завещание“ към наградата "Гонкур“, която се присъжда само на автори, които творят на френски.

Веднъж появили се на бял свят, няма как псевдо-преводите да бъдат заличени. В съветска Русия поетът Емануел Лифшиц решава, че може да се изрази по-пълноценно, ако се представя за друг – в неговия случай за Джеймс Клифорд, един несъществуващ англичанин. Първоначално излезли като "Батумският работник“ тези двайсет и три стихотворения, които претендират да са преведени от английски, били издадени в Москва с кратка биография на поета, в заключителното изречение на която е направен опит да се подскаже истината: 

Такава би могла да бъде биографията на този английски поет, който израсна в моето въображение и който се материализира в поемите, чийто превод ви моля сами да прецените.

Но читателите пренебрегват дори такива очевидни намеци, защото те наистина вярват, че са в състояние да направят разлика между оригинал и превод. В личните си сборниците с поезия Лифшиц не включва Клифордските стихотворения и може би затова в продължение на много години Джеймс Клифорд остава да си съществува в литературните кръгове като известен английски поет. В разговор с Лифшиц Евгений Евтушенко споменава колко добре си спомня меланхоличния англичанин... истински ексцентрик.

По всичко личи, че точно толкова многобройни са и примерите за обратния процес, тоест оригинални творби да се представят за преводни. Три романа на многоезичния писател-дипломат Ромен Гари ("Lady L.“, 1963, "Les Mangeurs d’etoiles“, 1966 и "Adieu Gary Cooper“, 1969) са всъщност написани и публикувани на английски (съответно като “Lady L.” 1958, “The Talent Scout”, 1961 и “The Ski Bum”, 1965), после тайно преведени от един от главните редактори във френската къща, издаваща Гари. Колко ли много са преводите представени уж като оригинали, за които нищо не се знае? Едва ли са разкрити всички измами от този род.

Много са причините поради които авторите държат оригиналните им произведения да се явяват като преводи и преводите им – като оригинални творби. Понякога това помага да се провреш през ситото на цензурата, понякога просто ти се иска да изпробваш нова идентичност. Това може да е в услуга на някакви лични или колективни илюзии относно дадена национална или лингвистична автентичност, но нищо чудно понякога да се прави и само от желание да угодиш на масовия вкус към екзотичното. Онова, което всички тези измами подчертават, е, че четенето само по себе си не може да покаже на читателя дали едно произведение е оригинално, тоест написано на езика, на който го четеш. Различието между превод и оригинал не е от същия порядък както различието между кафе на прах и смляно кафе за филтър. И това е нещо повече от обикновено хрумване. Но не е никак лесно да бъде демонстрирано.

Идеята, че преводът не може да замести оригиналното произведение, трябва да бъде подложена и на друга една критика. Ако този пословичен израз е верен, тогава какво получават читателите на превод от превода? Очевидно, не и автентичното прозведение. Не, няма да получат дори и заместител, дори и литературния еквивалент на нескафето. Да настояваш, че същността на литературния оригинал е незаменима, означава да осъдиш онези, които не могат да четат езика му, не на консумация на нескафе, а на помия. Това обезсмисля всякакви мнения освен на онези, които четат в оригинал.

Но примерите със Сервантес ("Дон Кихот“, представен като превод от арабски), Уолпоул, Макфърсън, Гари, Гийраг, Макин, Клифорд и безброй други показват, че никой не може да бъде сигурен, че онова, което е прочел е оригиналът.

Исмаил Кадаре разказва друга история за неразличимостта на оригинал от превод в своя мемоарен роман "Хроника на камък“. Като десетгодишно момче бил запленен от книга, която получил от чичо си. С разказа си за духове, замъци, убийства и предателства, тя страшно му харесала, а и  много му помогнала да си обясни нещата, които се случвали около него в крепостния град Гирокастра през годините на войната и последвалите граждански борби. Кое е заглавието на книгата ли? "Макбет“ от Уилям Шекспир. Младият Исмаил можел много добре да си представи как лейди Макбет крачи по улицата, как кърши ръце на балкона, как се мъчи да измие ужасните неща, които са се случили в нейния дом. Нямал никаква представа, че оригиналът на пиесата е написан на английски. В детинското си опиянение от текста, Кадаре го препрочитал отново и отново и го преписал открай докрай на ръка, без изобщо да подозира, че това може да е превод. И до ден-днешен, когато журналисти го питат коя е първата написана от него книга, той неизменно отговоря с лека усмивка: "Макбет“. Кадаре и досега не знае английски, но смята "Макбет“ за свое основно и формиращо го литературно преживяване. Каквото и да е било качеството на превода, който така силно го е развълнувал и вдъхновил, едно е ясно – не е имал вкус на помия. По-скоро на елексир.

Защо тогава хората продължават да повтарят, че преводът не е в състояние да замести оригинала? Може да се приеме, че изразът важи за онези от тях, които съвсем съзнателно избягват да четат преводи; тогава той би послужил единствено да обясни и оправдае навика им. Но тъй като не съществува надежден начин да различиш превод от оригинал, осланяйки се само на личните си вътрешни критерии и усещания, тогава такива пуристи никога не могат да бъдат сигурни, че винаги ще отстояват позициите си докрай. Дори ако по щастливо стечение на обстоятелствата, те наистина успеят да се опазят, като четат единствено и само оригинални произведения, тогава без съмнение ще придобият доста измамна представа за света – ако са англичани, да речем, тогава няма да могат да се запознаят с Библията, с Толстой или "Планетата на маймуните“. Единственото нещо, което този толкова използван израз ни дава, е фалшивото прикритие, зад което се крие мнението, че преводът е нещо второкласно. Точно това искат да кажат хората, когато твърдят, че преводът не може да замести оригинала.

Превод Иглика Василева 

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт