Изкуството да не правиш нищо

Перфектният пример в работата на италианския фотограф Джанни Беренго Гардин.

Венеция, 1959 г.

Когато питат италианския фотограф Джанни Беренго Гардин дали изпитва носталгия по изминалото време, той простичко отговаря:

О, не, в никакъв случай. По-скоро ме е яд за пропуснатите възможности. 

Запознах се с работата на Гардин съвсем случайно, в една скучна дъждовна неделя в Милано. Попаднах на негова изложба в Palazzo Reale и за няколко часа успях да се пренеса в една друга, изгубена, мързелива, спокойна и нищоправеща Италия. Такава, каквато си я представях преди да се преместя там. Фотографиите на Гардин (над милион и половина, от които е "режисирал" само три) представят и документират един изчезващ свят, все още неподозиращ нищичко за дигиталната ера, която дебне зад ъгъла. Основен герой в цялата работа на Джанни Беренго е градът. Милано, Венеция, без Рим. Не обича Рим, твърди, че има сложна връзка с него, защото е пренаселен и пълен с туристи. Венеция, обаче, е съвсем друга история, особено вечер. Гардин е от малкото фотографи, които намират и Милано за красив град. Защото там великите моменти могат да се случат точно тогава, когато най-малко очакваш.

Гардин избягва сравненията с Анри-Картие Бресон и Робер Доано. Изключителен почитател е на работата и на двамата, но твърди, че нивото на Бресон е абсолютно недостижимо, а пък Доано е съвсем друг тип фотограф: той обича да "подрежда" кадъра. Но по невидим и майсторски начин. За свой ментор определя френския фотограф Уили Рони, който е майстор на уловения интимен миг. Негово дело са едни от най-нежните фотографии на Париж.

Сред колегите си Гардин е известен с почти притеснителната си скромност. Не се определя като артист, упорито отрича да притежава каквато и да било креативност. 

Аз не съм креативен. Хората, които снимам, са. Аз просто улавям тяхната креативност.

В едно от скорошните си интервюта Гардин дори отказва да бъде наречен майстор на фотографията. Единственото му желание е следващите поколения да разполагат с добър архив, на който да се уповават. Защото онова, което винаги е вълнувало Джанни Беренго, е да съхрани реалността. Истинска, сурова, романтична, избягала за миг от ежедневието. До ден-днешен Беренго отказва да попадне в плена на дигиталната фотография, защото според него, тя лишава фотографите от задължението да мислят. Постпродукцията и прекомерната употреба на Photoshop пък може да бъде опасно оръжие, ако попадне в неправилните ръце.

Дигиталният фотоапарат започва да мисли и да наглася кадъра вместо теб. Къде отива моментът на изненада? А и аз не обичам да показвам фотографиите си веднага. Именно затова нямам нуждата да изпращам кадрите си на някой на края на света. Това е полезно за фоторепортерите, но не и за мен.

Има само един съвет към по-младите фотографи. Да гледат снимките на големите майстори и да си задават въпроса защо са създали именно този кадър. Фотографията, преди всичко, е въпрос на наблюдение. Нещо, което Беренго Гардин владее до съвършенство.

Мисля си, че  перфектната пауза на всеки един ден би била точно тази серия от dolce far niente кадри на италианския фотограф:

 

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт