Художникът, преживян лично

Картина на Юла Шаповал е единственото чуждо платно, което влюбеният в себе си Пикасо държал в ателието си.

Фотографии: Личен архив на Евелин и Анри Моасе

За съдбата на този уникален художник, който тепърва ще бъде признат като едно от най-основополагащите имена в изобразителното изкуство от средата на миналия век разказва Мария Касимова-Моасе. Почти от първо лице… 

Точно над главата ми е, докато спя. Маслена картина, натюрморт. Кана с дръжка, в която има червени цветя. Фонът е в пастелни цветове, нюанси на зелено, сиво, червено. Силни линии, размах, който даже някак не съответства на спокойствието и статичността на конкретния изобразен обект. Защото натюрмортите като първо правило предполагат майсторско използване на линиите и светлината, за да се представи това върху платното по възможно най-достоверния начин. После, разбира се, идват модернистите, за които точно това правило на натюрморта не изглежда съвсем така. И все пак…

Не съм специалист в изобразителното изкуство и на територията му влизам по меки пантофи, със смирението на любител, който се доверява преди всичко на сетивата си, а после търси знание, с което да ги подкрепи. Обаче в тия цветя в кана има нещо трудно обяснимо и неочаквано. И то е във фона. Или по-скоро в сблъсъка между него и тях. Стоят там с пропорциите и реалистичните си образи, живи, с все листенцата, дръжките и пъпчиците си, но не буквални, не преразказани с четка. Каната под тях също - светлината я е обхванала така, че да ѝ придаде обем върху едноплановото платно, усещаш студенината ѝ, докато я гледаш, но и тя не е бъбрива, не ти се обяснява какво-що ѝ се случва в предметния ѝ живот. А зад нея - тези разместени дипли на някаква завеса, тези резки, дебели и в същото време някак воални линии, представящи стената, са като взети от една друга, бъдеща картина. Плахо се настаняват на втори ред зад червените цветя и каната с дръжка и като фантастични, но все още твърде млади и неукрепнали откъм самочувствие актьори, ненатрапчиво заявяват присъствието си. Все още миманс, но не за дълго…

Картината май няма име. В десния ъгъл се чете само това на нейния автор - Chapoval. Ако не беше част от ежедневието ми и семейната ми история, точно това платно може би нямаше да ме впечатли. Сега обаче го гледам с цялото време на света, в различни моменти от деня, в противоположни настроения и физически състояния. Преоткривам тази уж не кой знае каква картина всеки ден, малко по малко, както се преживява картина по принцип. А заедно с нея в живота ми придобива реален образ и един невероятен талант, чиято фигура тепърва става особено важна и знакова в европейското изобразително изкуство от средата на миналия век - Юла Шаповал. Художникът с трагична съдба, пълен с изпитания живот и твърде ранна и неясна смърт, чийто талант обещавал да надхвърли по значимост и творчество дори самия Пабло Пикасо. Юла, братът на Белла, бабата на моя съпруг…

Едно украинско момче от еврейски произход

Юла или Юлий по онова време се ражда на трети ноември хиляда деветстотин и деветнайста година в Киев, в заможното семейство на Исак и Вера Шаповал. Нещо като изтърсакът на семейството е - по това време сестра му Маня е на девет години, а другата му сестра Белла - на седем. Точно година преди малкото момче да се появи на бял свят, фамилният бижутерски магазин на централната търговска улица в Киев е разбит и ограбен от погромчиците. Четири години след обира обявената за независима през 1918 година Украйна ще се окаже в състава на новосформирания СССР. Този факт, както нарастващата несигурност в държавата и набиращият сила антисемитизъм, ще принудят семейство Шаповал да напусне родината си през 1924 година, когато малкия Юла е едва на пет години. Като много семейства с еврейски произход от онова време Исак и Вера, заедно с Маня, Белла и Юла, се местят в Германия. Каква ирония! Скоро след това анситемитските настроения и там започват заплашително да се активизират и семейство Шаповал отново е принудено да си търси нов дом. 

И ето го - прекрасен, артистичен, цветен и обещаващ Париж, където перспективите пред Юла и сестрите му са повече от вдъхновяващи! Съвсем скоро сестрите Маня и Белла се оказват естествена част от музикалната и артистична парижка общност, а самата Белла, като ученичка по пиано на известния френски композитор Серж Векслер, изпълнява солата в неговите композиции в повечето му концерти от края на 1925 година. Юла, разбира се, е любимецът на семейството. Любопитен и артистичен е, увлича се от спорт, скоро постъпва последователно в два известни френски лицея - "Жансон де Саи” и “Клод Бернар”, където защитава дипломната си работа по философия и придобива френската образователна степен бакалавър (това е степента, с която и днес французите се дипломират след положен изпит в края на гимназиалното си обучение).

В същата 1939 година, вече двайсетгодишен, Юла среща и става близък приятел с един от световноизвестните днес художници - Пабло Пикасо. Въпреки тази среща, която през годините ще се окаже изключително важна за формирането на творческия почерк на Шаповал, към онзи момент Юла няма интерес да се занимава с живопис. Под влияние на съпруга на сестра си Белла, който е лекар, постъпва в медицинския факултет есента на същата година. Не след дълго обаче, въпреки добрата перспектива, медицината не се оказва достатъчно предизвикателна дисциплина за артистичния дух на младия Шаповал. Литературата и по-специално поезията го интересуват далеч повече, кръгът му се състои от най-младите и авангардни представители на тогавашната парижка бохема, а обаятелният “Монпарнас” се превръща в нещо като дом-сърце на срещите, дискусиите и, разбира се, гуляите им. Това е и времето, в което Юлий създава още едно значимо и дълго приятелство - това с Жан Кокто. В същото време поетическите опити на Шаповал укрепват значително, но у него се поражда един нов, силен и истински неустоим интерес - този към изобразителното изкуство. 

И се ражда художник…  

Париж, хиляда деветстотин четиридесет и втора година. Общият артистичен устрем все още се усеща във въздуха, въпреки тегнещата сянка на фашизма, който скоро ще промени света завинаги, като му нанесе най-антихуманния удар с индустриализирането на смъртта в лагерите. Юла Шаповал обаче, като повечето евреи по онова време, дори не може да си представи до какви размери ще достигне умопомрачената фашистка идеология и не вижда наближаващата опасност. Премества се да живее в малко помещение на улица" Фобур Сен Жак", където се запознава с художника Жан Деготекс и каталунския скулптор Апелес Феноза.

Дните си прекарва в активно рисуване и посещава с истинска страст единственото свободно художествено училище в Париж в онези години la Grande Chaumière (Chaumière се нарича къща, чийто покрив е направен от слама по специална технология. Характерна е за типа старо строителство в Нормандия например - бел.авт.). Рисува предимно портрети на приятелите си, ескизи на случайни хора от улицата или в кафенетата, делничния живот в Париж и някои жанрови сцени. Масовите арести на евреи в Париж в през същата 1942 година обаче рязко ще променят всичко. Въпреки че семейството му е светско и винаги е било твърде далеч от всякакъв тип религиозна ритуалност, сестра му Маня е арестувана и депортирана.

Скоро след нея същата участ имат майка му и любимата му леля. Юла няма друг избор, освен да бяга. Така се озовава в единствената все още по-безопасна за евреите зона във Франция - Марсилия. В този град той ще срещне и един от своите истински ментори в изкуството и поддръжници в живота - белгийския художник и изкуствовед Роже ван Гиндертал, който в продължение на много години ще се грижи всеотдайно за таланта на Юла.

По това време младият артист започва и писмена кореспонденция с Пикасо, на чийто размах и идеи се възхищава. В едно от писмата си изказва истинското си разочарование от школата по изобразително изкуство в Марсилия, която посещава и където, по собствените му думи, “моделите идват само, за да си намерят с кого да сключат брак или да станат учители. Те са невежи и гладко сресани…”.  В постоянна писмена връзка остава и със сестра си Белла и нейното семейство, което по това време живее в Тулуза. За известен период се налага често да сменя местонахождението си - възможността да се окаже арестуван и изпратен в лагер дори и когато просто се разхожда на улицата, вече е съвсем реална.

Жената на художника

Как без нея?! Появява се в началото на 1944-та година и носи леко скучното френско име Жана. В момента, в който Юла се влюбва в нея, тя е майка на две деца и все още по документи се води омъжена за баща им. Тече тежък развод, който прави любовта им още по-драматична. Строго католическото семейство на Жана е силно антисемитски настроено и баща ѝ е абсолютно против дъщеря му да се занимава с някакъв неустановен художник евреин. На всичкото отгоре Жана е по-голяма от Юла с цели седем години. Изобщо, както ще се произнесат и малкото останали близки, и приятелите на Юла, определено тя не е най-добрият избор за човек като него. 

Шаповал обаче е лудо влюбен и толкова! 

Отърси се от пустите предразсъдъци! - пише той на сестра си Белла - И дванайсет деца да има, все същото щеше да е за мен!

И така, вече е решено - Юла и Жана ще се оженят в първия миг, в който това стане възможно. И още нещо - със сигурност ще се преместят да живеят в любимия Париж, когато войната свърши. На двайсет и втори август хиляда деветстотин четирдесет и четвърта година немците се оттеглят рано сутринта, а художникът пише в дневника си:

Вече съм свободен. Мога да се разхождам по улиците, без да привличам ничие внимание, мога са говоря каквото мисля, като знам, че тези разговори няма да завършат с депортация… И дишам! И какво чакам още, че не се връщам в Париж?!…

Кога да се върнеш в Париж, ако не е през октомври?! Златният месец, в който парковете на този магичен град полека се оцветяват в огнени нюанси, ветрецът е като полъх от птичи крила, а отвсякъде мирише на кафе. Още в първите дни, по време на Есенния салон, Юла се среща с Пикасо, с когото топло се прегръщат и разцелуват след принудителната раздяла. Малко след това младият артист се връща в la Grande Chaumière, но не е доволен от работата си. Обладан е от тежко усещане за самота и безсмислие. Приятелите му са наоколо, Ван Гиндертал му помага безрезервно и се опитва да го вдъхнови за нови идеи, но Юла завинаги ще носи травмата от загубата на майка си и сестра си. Както сочат документите, Маня е била депортирана в Освиенцим на 31 август 1942 година, а майка им Вера последва съдбата ѝ близо година по-късно, когато е отпратена по същия маршрут на 23 юни1943 година. В живота на Юла остават две важни жени - сестра му Белла и любимата Жана. С нея, все още неженени, се установяват близо до легендарната парижка уличка “Муфтар”, а в близост отварят свой ресторант. Купен е с парите, които все пак бащата на Жана ѝ дава, за да се издържа, като купи… аптека. Ами… където аптека, там и ресторант! Макар и да са нови в занаята, Юла и Жана се впускат в приключението и скоро мястото се превръща в средище на цялата артистична бохема. Сред интелектуалците, идващи тук, са писателят Албер Камю, политикът и общественик Пиер Блош, музиканти, артисти, известни персони.

Точно тук бъдещият президент на Франция Жорж Помпиду купува няколко платна на младия Юла, на чиято работа впоследствие става и колекционер. През цялото това време обаче освободеният от страховете си художник не спира да рисува. И творческият му вихър, разбира се, води до нови естетически идеи. Така в средата на 1945 година от платната му вече греят структурирани композиции, съвсем нова хармония и съчетаване на цветове, геометрични фигури и плоскости. В началото на 1946 година пък най-накрая той и Жана сключват брак. Заедно с новия си статут, променят и всичко останало. Ресторантът се оказва твърде сложна за менажиране задача за един артист и неговата съпруга, затова и го затварят. Местят се и на нов адрес, този път в просторно жилище на улица “Монтен”, където има достатъчно място за собствено ателие на Юла. То всъщност е и единственият що годе лукс, който художникът изобщо някога си позволява…

Признанието и… неочакваният край  

С новата посока в творчеството си Юла Шаповал наистина намира себе си. Платната му вече са далеч от илюстративността и ограниченията на видимото и търсят да изразят една нова философия, според която в изкуството трябва да се представя невидимото за простото око и предубеденото сърце. Интересът към творчеството му расте с бързи темпове, в ателието му започват да пристигат един след друг агенти на изобразително изкуство, които купуват картините му с идеята да започнат да организират изложби и съответно да продават. Скоро идват и наградите от различни изложения, както и предложенията от престижни галерии. Сред тях е легендарната в Париж галерия на Жана Бюше, където Юла представя свои работи в самостоятелна изложба през ноември 1947 година. Всичко тъкмо започва да изглежда ясно и безоблачно, когато през 1949 година идва нов срив. Младият творец губи баща си, който умира на седемдесет и пет годишна възраст. Няколко месеца по-късно, след бурната им любов и преживени трудности, Жана заявява, че иска развод. В повече ѝ идва постоянната финансова несигурност на Юла и неговата пристрастеност към платното и четката. Съдебно решение за развода си Шаповал така и не получава, но въпреки административните подробности, двамата остават в сравнително добри отношения. 

За сметка на личните проблеми обаче, за работата 1949 година е успешна за Юла. В галерията на Бюше се организира още една негова самостоятелна изложба, а мястото му в различни салони и изложения изглежда резервирано. През 1950-та година устремът му продължава и името му започва да набира популярност. За Шаповал се говори! Той е млад, симпатичен, усмихнат, интересен и фанатично отдаден на работата си. Самият Пикасо, който не обичал да има в ателието си никакви други картини, освен своите собствени, държал там едно единствено чуждо платно - на Шаповал. Известен френски критик, отбивайки се там по работа, буквално не може да отдели очи от картината.

Тази наистина е шедьовър!” - казва той на Пикасо. “Шедьовър е, ама не е мой, а на Юла Шаповал!”, с нескрита ревност му отговаря художникът. 

Така че и критиката вече е почитател на Шаповал, ласкаво приема всяко ново негово изложение и му предрича още по-бляскаво бъдеще. Може би точно този така обещаван блясък обаче се оказва онази сладостна глътка от живота на обожавания артист, която Юла не може да преглътне…

На 19 декември 1951 година, обезпокоена, че от два дни няма ни вест, ни кост от брат си, сестра му Белла отива до новата му квартира на авеню “Жюно”, за да го търси. Там и го намира в леглото му, сякаш току що заспал с книга в ръка. Мъртъв. Как и защо е приключил така бързо животът му, остава загадка. Известно е, че няколко дни преди да умре, Юла се свързва със свои приятели, на които преди време поверил много ценно за него плюшено мече. В тялото му имало скрита отрова - бил си я приготвил за евентуално спасение в случай, че Гестапо го арестуват. Прибрал си мечето у дома. А дали е погълнал отровата, за да приключи сам земния си път или, както е написано в медицинската експертиза, е умрял в резултат от общо отслабване на организма, така и няма да стане ясно. Това, което със сигурност се знае обаче, че на трийсет и две години от историята на световната съвременна живопис си тръгва един изключителен визионер и талант. 

И след картината с каната и цветята…

Започнах с нея, но Шаповал, когато можеш да живееш ежедневно сред платната му, е друга вселена. Такава, в която имам неочаквания дар от съдбата да бъда покорно преживяваща гения му. Не ми се беше случвало преди да съм в обкръжението на нечии направо космически платна, с които заедно да се наблюдаваме и опознаваме. Гледам скритите в геометричните му линии клоуни и кукли на конци, фигури и игри с със светлосенките, изучавам перфектните форми, зад чиито обеми светлината рисува, поемам от енергията на неговия размах, благодарение на който пространството вече не подлежи на познатите физически закони, а се пренарежда по някакъв си мой и Шаповалов начин. От някои картини ми идва да запея с пълно гърло. От други ме наляга такава тъга, за която няма измислена дума. 

Всъщност точно това се случило с една негова картина. Съпругът на известната френска драматуржка и литераторка Жанин Уормс купил много пъстро платно на Шаповал, което веднага поставил на най-видно място в дома им. Скоро след това семеен приятел дошъл на гости у тях. Настанили го да седне точно срещу картината, за да ѝ се любува от най-хубавото място. Малко след това обаче гостът помоли да го преместят, за да не я вижда.

“От тази картина лъха смърт”, казал.

Това се случило през ноември 1951 година, броени дни преди Шаповал да бъде намерен мъртъв в дома си. Картината явно е кодирала много повече емоция, отколкото можем да понесем. Така, както става с големите, значими за духа на света произведения на изкуството и техните майстори. Някакъв самостоятелен език, на който можеш да проговориш само в изключително единение на духа, ума и сърцето. Език, който едва ли някога ще проговоря. Щастлива съм обаче, че поне мога да улавям значението на някои откъслечни негови думи. И така малко да си говоря с Юла Шаповал - едно момче на трийсет и две, чиито безценни картини го надживяха. 

Ако планирате пътуване до Париж, то задължително отидете и на изложбата, посветена на Шаповал. В галерията, която някога е признала работата на художника и е била дом за картините му няколко пъти. А днес... за нея отговаря неговия внук. Повече информация ето тук. Датата на откриването е 10 януари. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт