“Безкрайната градина” - уязвимост с вкус на приятнострашно

Да направиш филм, в който да се влюбят и актьорите, и зрителите, е майсторство от висок клас. А да не се страхуваш да направиш красив и нежен филм, е вече истински полет на ума. В последните години с тъга всички тихо наблюдаваме, че сами бягаме от своето изкуство и сякаш страним от българските истории, разказани на голям екран. Груби са, казват. Показват грозното, казват. Фалшиви са, казват. Галин Стоев носи финеса на Франция и притежава ума на човек, който обича изяществото на визуалното и поетичността на словото. И не се страхува да ги използва и да им се обяснява в любов. Именно това е и “Безкрайната градина”. Идея, по която Галин работи близо 7 години. Градска приказка, която стъпва на раменете на пиесата “Приятнострашно” на Яна Борисова. Такъв е и процесът на работа. Приятен. И страшен. Като всички наши любови.

Първо правило: Не пипай нищо, не докосвай нищо с ръце, защото ще го унищожиш… Ще си отидеш без да си достигнал целта.

 “Безкрайната градина” е градската любовна драма на онези млади, които се опитват да изградят свое тихо пространство на любов и обич. Стремят се да проправят път на чувствителността. Защото тя е в мен и теб. И е необходима. За да дишаме и виждаме красивото, скрито зад всеки ъгъл, до всеки кран, във всеки градски парк.

Второ правило: Бъди готов да видиш себе си. Тук.

Историята изважда чувствата на две момчета и показва лицата на две противоположни момичета. Когато се откъснеш от реалността и създадеш свой собствен имагинерен свят, тогава се скриваш в своето подсъзнание и заживяваш в лична приказка. Това прави и Галин Стоев. Превръща цветарския магазин в метафора. В храм на мечтите и тишина на любовите. Безкрайността на градината е безконечната жажда за спасение извън розовия балон. 

Трето правило: Не бягай, защото ще унищожиш мига… ще се събудиш.

Мартин Димитров, Глория Петкова, Димитър Николов и Елица Матева сами заживяват в своята собствена градина, чувстват необходимостта да бъдат в нея, да я вдишват и да се взират...и тогава с лекота влизат в образите на успешния и прогресивен млад мъж Филип, който има кариера, красива приятелка и онова привидно всичко, за което всички се борим. До него застава брат му Виктор, който лежи в прегръдката на собствената си чувствителност и се лекува от уязвимостта си, помагайки на Ема в цветарския магазин.

Четвърто правило: Признай пред себе си какво най-силно искаш.

Неусетно, с всеки следващ кадър, ума се завърта в спиралата на чувствата и текста бавно и с финес започва да изважда на масата, редом до красивите цветя, онези въпроси, които се страхуваме да си зададем. Филмът е своеобразен апел към това да си позволим да видим красотата на чупливостта си и да я прегърнем толкова силно, че да я залепим с допира си.

Пето правило: Вдъхни на мястото живот. Само така ще стане истинско.

“Безкрайната градина” е интимен и личен за всеки човек, живял и крачил някога в града ни София. Обичал някога това момиче и жадувал за устните му. Интимен е и за всеки българин, защото е последния проект с участието на големия Никола Анастасов. Актьорът, чиито очи носят деликатна тъга и смирена мъдрост, оставя след себе си усещането за безкрайност. Да. Без край. Защото красивите изкуства, емоции и хора не отиват никъде и не ни напускат. Оставят след себе си пътека от рози и на нас остава само внимателно да стъпваме по тях. Боси. Притихнали в себе си. Готови за любов.

Шесто правило: Не бързай. Изчакай да те поканят. Едва тогава можеш да влезеш. 

 Важно е да видим филма на голям екран, за да може скрити в удобството на седалките в тъмната зала да си признаем, че чувствителността не е опасна. Не е страшна. Дори и да оставя в гърлото вкуса на уплаха, то всъщност се усеща приятнострашно.

Седмо правило: Не взимай нищо, което не ти принадлежи.

Галин Стоев