Галин Стоев: „Видимо съм присъстващ, но истински съм в Градината.“

Разговор с режисьора за безкрайните градини, театъра и киното, любовта към Бергман.

За първия си опит в киното като режисьор, за идола си Бергман, за разликите в правенето на театър и кино, за вътрешните пространства  и свръхреалността на твореца говорим с любимия ни режисьор/актьор и вдъхновител Галин Стоев.

Къде е твоята градина? 

Винаги някъде наблизо, но никога изцяло видима или напълно слязла в материята. Тя просто е там, полупрозрачна, почти неистинска и все пак много осезаема, дишаща… Понякога например вървя, върша най-различни неща, общувам с хора, но единият ми крак е твърдо застопорен в нея. Понякога, когато съм най-действен, аз въобще не съм тук. Видимо съм присъстващ , но истински съм в Градината. И това е възможно само защото понякога тя е толкова близо до общоприетата реалност, че може да се сбърка с нея. Тогава възможността да я покажеш и споделиш с друго човешко същество изглежда почти реална.

 

Какво садиш в нея? Как се грижиш за нея?

В моята градина няма засяти неща. В нея има случайно попаднали видове, довеяни от вятъра странни семена, на чиито плодове се радвам, когато мога. Може би сега е моментът да кажа, че аз нищо не разбирам от градини и от поддържането им. Аз мога само да оценя талантливо замислена и изпълнена градина. Това ме характеризира повече като консуматор и по-малко като създател на градини.

Социални или емоционални бягства са нашето спасение?

Мисля, че времето за бягства в други реалности свърши. Мисля, че трябва да започнем да свързваме реалностите в нещо като обща свръхреалност и оттам да се обръщаме към живота и към всичко около нас.

Може ли човек на изкуството да живее извън социалния контекст? Дa твори извън него?

По принцип би трябвало той да създава контекст, а не да бъде инструментализиран от него. Но това е трудно. Предполага се, че човекът на изкуството обитава своя автентична реалност, ако разполага с такава, разбира се, и вече от нея организира набези към общоприетата реалност, която в повечето случаи е дисфункционална или направо неработеща. 

Кой е твоят контекст – български, балкански, европейски, общочовешки?

Не знам как да отговоря на този въпрос. Контекстът всъщност зависи от широтата на погледа, с който го измерваме. Контекстът не е просто пространствен, нито чисто географски. Контекстът е ментален, културен, органичен. Ние просто го анимираме. Можем и да участваме в създаването му, ако сме по-съзнателни.

Добри ли са нашите актьори? Може ли да ги сравниш с тези във Франция? Какво те води при работата с актьора? Как ги избираш?

Моят учител Крикор Азарян казваше, че е добре актьорът да е с лесновъзбудима природа, да се добира с лекота до емоционални бездни и да е харизматичен. Това значи, че е автентичен и интересен за гледане, особено когато героят му преживява проблем. Добре е природата му на чувстване да ти е интимно близка и в същото време да си остава парадоксална. Трудно ми е да ги сравнявам, но винаги се опитвам да си представя каква история би се разиграла между актьора и героя, който той изпълнява.

Смяташ ли, че новото българско кино е конвертируемо навън?

Разбира се. И наградите, и вниманието към български филми навън значително се увеличиха. Да видим сега какво става вътре…

Какво те мотивира, за да правиш кино? Какво е предизвикателството да правиш кино, а не театър?

Това просто са две различни медии и не би трябвало да са в конкуренция... Но темите в тях могат да са общи, а също и структуриращите ги елементи. От една страна това е историята, която искаш да разкажеш, а от друга е начинът, по който манипулираш погледа на гледащия, за да го накараш в крайна сметка да види онова, заради което си започнал цялото упражнение. Като в повечето случаи става дума за нещо невидимо, т. е. за нещо, което няма как да се покаже и да бъде видяно с конвенционални средства. Това къде водиш гледащия, какво му показваш и как всъщност конструираш погледа му, е фундаментален въпрос, който днес си задаваме все по-рядко. Има и друг много важен въпрос, към кого именно се адресираш, когато правиш театър и към кого, когато правиш филм. Защото това не задължително е една и съща публика.

Бергман е правил и двете – и кино, и театър, освен това е и писал пиеси, както и страхотна мемоарна книга "Латерна магика“. Харесваш ли Бергман?  Смяташ ли, че днес е възможен такъв размах на творчеството? 

Аз не просто го харесвам, като тийнейджър аз съм прекарвал часове,  четейки интервютата му, без задължително да ги разбирам, но дори и това нямаше значение. Имах книга на руски с негови интервюта, но не бях гледал нито един негов филм, нямаше къде. Той беше идол, който сам си бях измислил поради простия факт, че не познавах творчеството му. Никога няма да забравя прожекцията на "Фани и Александър” в кино Република във Варна. Когато изгледах филма и излязох, аз вече не бях същия човек, нещо в мен се беше счупило, разбило или просто се беше трансформирало. Помня, че след филма изпитах чувство на огромна безнадеждност. По-късно кандидатствах във ВИТИЗ с монолог от "Из живота на марионетките” (предполагам, че съм изглеждал като завършен сноб). После, вече студент, изгледах много от филмите му… Преди около месец в Берлин присъствах на среща с Лив Улман по случай стогодишнината от рождението му. Тогава си казах, че тя е всичко, което ми е останало от него… Не знам дали днес е възможно да се появи художествен жест с такава трансформираща мощ…

Как избираш текстовете, които искаш да поставиш в театъра или киното? Или те теб избират?

Няма точни правила. Но има нещо като инстинкт и случайност едновременно. Освен това днес вече не е достатъчно просто да избереш текст. Трябва да имаш тема, да имаш проект, да изпитваш нужда да дискутираш, оспориш или озвучиш нещо. И също да се обърнеш към другите, да се свържеш с тях или да ги свържеш един с друг или със самите себе си.

Важно ли е моментното ти емоционално състояние?

Да, но само ако те свързва с настоящия момент. Въобще всичко, което поддържа твоята съзнателност е важно.

Какво му липсва на българският театър?

« Ако знаехме, само ако знаехме! » (последната реплика от "Три сестри“! Има опция и да се преведе с « Ако можехме да знаем, само ако можехме да знаем… » (и този превод май е по-адекватен днес Може би му липсва Москва, за която да мечтае да замине…

На кого искаш да кажеш благодаря?

На всички, които съм срещнал по пътя си и от които съм научил нещо, дори и да е било с цената на това да изгубиш надежда. Но най-вече на тези, които правят така, че надеждата да не свършва никога. Благодаря ви!

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция