Най-доброто от Кан: „Nouvelle Vague“ на Ричард Линклейтър

След като представи на тазгодишното Берлинале „Blue moon“ – разкошно разписана камерна драма за велик Бродуейски творчески дует, Ричард Линклейтър се завръща само три месеца по-късно в конкурсната програма на Кан с черно-белия „Nouvelle Vague“. Филмът разпределя сюжета си в поредицата от снимачни дни на филма „Без дъх“ на Жан-Люк Годар, като използва случая да направи групов портрет на всички важни, основополагащи режисьори, продуценти и критици на Френската нова вълна. Ден след премиерата, фестивалът в Кан представи и изложба на оригиналния сценарий на „Без дъх“, която веднага след това замина за Кристис, където бе обявена на търг.

От самото начало филмът на Линклейтър се заявява като трескаво, препускащо през емоциите си любовно откровение към кинаджиите на най-грандиозния и влиятелен френски експеримент в киното след самото му изобретяване от братята Люмиер – Новата вълна. С изключително деликатна претенция за документална прецизност „Nouvelle Vague“ дава думата на Анес Варда, Франсоа Трюфо, Клод Шаброл и Ерик Ромер, които, макар и едва в началото на кариерите и славата си, вече имат заявеното самочувствие на революционери. Дързостта и радикалността на тяхната невинност, нарцисизмът и снобската киномания, луксът на безотговорността и абсолютната творческа свобода, която по-късно ще дефинира понятието за авторско кино, се отразяват в лицата, монолозите и маниерите на всички култови фигури от края на 50-те. Без дъх“ излиза по кината през 1960 г. - знакова година, в разцвета на Тридесетте славни години, цяло десетилетие преди протестите от май 68-а и политическия финал на генерал дьо Гол. Именно тази триумфална себедостатъчност на френското кино, неговата фриволна поза и разглезена гениалност са обект на влюбеното съзерцание на Ричард Линклейтър, който успява да създаде филм-реверанс, какъвто не съм гледал от дълго време.

„Nouvelle Vague“ остава верен от начало до край на хедонистичния мит за раждането на Френската нова вълна. „Без дъх“ е първият пълнометражен филм на Жан-Люк Годар. Той се оказва освен това и най-важният му филм, както и най-емблематичният за поколението му, заедно с „400-те удара“ на Трюфо. Годар пише сценария в движение; често актьорите му – Жан-Пол Белмондо и Джийн Сиберг – са отчаяни от хаотичната му режисура и прекаленото разчитане на абстрактни идеи, развити в кариерата му на кино-критик в Cahiers du cinéma. За автентичната реконструкция на снимачния процес Линклейтър се доверява на спомените на асистент-режисьора Пиер Рисиен, който заедно с продуцента на филма остават докрай верни на Годар, въпреки всички перипетии. „Nouvelle Vague“ притежава безграничен чар, естествена лежерност и събира в себе си талант и увереност, които са комплимент за обекта на сюжета му.

Ричард Линклейтър е в тройна роля – режисьор на филма, колега на Годар и явно заклет фен на френското кино. Гийом Марбек, в ролята на Годар, и Зоуи Дойч, в ролята на Сиберг, са безупречни – такива са и неизброимите актьори, които превъплъщават плеядата от гении, които се скупчват около новата вълна, от Роселини до Кокто, от Ривет до Фабр. Музиката, операторското майторство, монтажът – всеки елемент от филма на Линклейтър е проучен, изпипан и ефикасен. Но най-голямото постижение на „Nouvelle Vague“, както и на „Blue moon“, е сценарият, за мен – най-добрият сценарий в Кан тази година.

В началото си помислих, че филмът на Линклейтър е предназначен – освен за публиката в Кан – единствено за отбраното общество на заклети киномани, които живеят с историята на киното, с нейните анекдоти и клюки, с личните истории на неговите създатели. И това вероятно е така. Но в никакъв случай това не е цялата истина. Многобройните имена и факти, вътрешните препратки и дати не натежават нито за миг. Нищо от прецизно пресъздадения контекст не е от кардинално значение за смисъла на сюжета. Увлекателността на сценария е способна да съблазни дори зрител, който не е гледал „Без дъх“, зрител, който дори не е чувал за Новата вълна – вероятно дори зрител от поколение, което не си спомня нито Годар, нито Белмондо.

Ако разпространителите подходят правилно, съм убеден, че „Nouvelle Vague“ ще се превърне в един от малкото истински боксофис успехи за годината – при това без участието на нито един известен актьор. Дано не се окажа прекалено голям оптимист или просто объркан киноман.

Nouvelle Vague Ричард Линклейтър филмов фестивал Кан Френската нова вълна Нова вълна Жан-Люк Годар Без дъх