Берлинале 2025: „Blue moon“ на Ричард Линклейтър

Режисьорът на „Преди изгрев“ и „Преди залез“ отново се събира с любимия си актьор Итън Хоук за новия си филм „Blue Moon“ („Синя луна“) – представен в състезателната програма на Берлинале 2025.

Тъй като не съм фен на романтични филми, никога не ми е хрумвало да гледам филмите на Линклейтър. С години закъснение разбрах за култовия им статус и реших поне да опитам с „Преди изгрев“ – но не издържах повече от 20 минути. Предполагам, че просто съм пропуснал правилния момент, в който тези филми можеха да ми въздействат – вероятно наистина са добри, но не говорят езика на един 40-годишен зрител. Затова, без абсолютно никакви очаквания, отидох на премиерата на „Blue Moon“ – по-скоро като акт на конформизъм, отколкото на любопитство.

Именно затова бях най-изненаданият човек в препълнената зала на Берлинале Паласт – филмът на Ричард Линклейтър се оказа един от фаворитите ми на тазгодишния фестивал.

От първия кадър до последната минута, „Blue Moon“ е безупречно произведение на изкуството. Въпреки камерния актьорски състав (Итън Хоук, Андрю Скот и Маргарет Куейли), въпреки единствената локация (интериорът на бар), въпреки че целият сюжет се изнася върху релсите на безспирни диалози и монолози, филмът не прилича на сценична постановка. И все пак, не мога да спра да се питам как е постигнат този ефект – с кой режисьорски или операторски трик интимната драма е разгърната до пропорциите на киноекран, без публиката да се усети подведена.

Според мен филмът заслужаваше награда за най-добър сценарий. Изпипан, изящен, прецизен – всяка реплика е на мястото си, като в най-добрите текстове на Бродуей и Холивуд от златната им епоха.

Отдавна не съм се възхищавал в такава степен на холивудски филм, който ме връща към американската традиция на голямото писане – онази магия на думите, която е съблазнявала целия свят.

„Blue Moon“ е писателски филм за писатели, с майсторски сценарий за ценители – на точните думи, на прецизния хумор, на драмата и всичко между тях.

Действието се развива вечерта на 31 март 1943 г., след премиерата на мюзикъла „Оклахома!“ – първата от многото успешни продукции на дуета Ричард Роджърс и Оскар Хамърстийн II. Преди коктейла по случай колосалния успех на шоуто, в бара е седнал Лоренц Харт (Итън Хоук) – бившият колаборатор на Роджърс и автор на едноименната песен „Blue Moon“. Харт се бори с алкохолизма, хомосексуалността си и предизвестения край на кариерата си. Той е трагичен герой с антични пропорции, който – като американски Оскар Уайлд – удавя тъгата си в самоирония, шеги, игри с думи, клюки и илюзии за бъдещето.

Отчаянието му и неконтролируемите му монолози внезапно са прекъснати от пристигането на неговата муза – Маргарет Куейли в ролята. По фин и трогателен начин сюжетът се насочва към нещастната любов между артист и муза, която безкомпромисно е предпочела да служи на изкуството на по-успелия творец – Роджърс (Андрю Скот).

Трагедията достига кулминацията си, когато в бара влиза самият Роджърс – звездата на вечерта, чийто мюзикъл „Оклахома!“ вече е спечелил овациите на цял Ню Йорк. Харт трябва да се изправи пред демоните на самоунищожението и маргиналността на собствения си талант.

Брилянтна актьорска игра – Андрю Скот спечели „Сребърна мечка“ за най-добра поддържаща роля. Според мен Итън Хоук заслужаваше награда за най-добър актьор в главна роля, а Робърт Каплоу – всички награди за сценарий.

„Blue Moon“ е един от най-добрите филми на годината – минималистичен, камерен, невротичен като главния си герой, прецизно рафиниран.

Осем месеца след премиерата на „Оклахома!“ Лоренц Харт умира от пневмония.

Blue moon Синя луна филм Ричард Линклейтър Итън Хоук Андрю Скот и Маргарет Куейли Берлинале 2025